Ала колкото и да му се щеше да задържи тази глава от живота си настрани, образите нахлуха в ума му с ужасна яснота: беше пострадал през деня – подхлъзване в стаята, при което бе паднал върху остър метален прът. Заради раната не беше в състояние да се дематериализира, но все пак бе достатъчно добре, за да тръгне от замъка, когато бе повикан при едно от Първите семейства.
Когато потегли по залез-слънце, нямаше намерение да се прибере чак до сутринта.
Братството бе дошло за него само час по-късно.
Докато успее да се върне в замъка, вече беше твърде късно. Баща му си бе отишъл.
Що се отнасяше до външните белези – да, на някои мъртви наистина им личеше: убитите, осакатените, престарелите… но не и баща му. Той изглеждаше просто заспал, тялото му беше окъпано и облечено в церемониалните одежди, косата му – грижливо сресана, с ръкавици на ръцете и обувки на краката, сякаш възнамеряваше сам да влезе в гроба.
– Какво казваш? – Рот поклати глава. – Не…
Ново прошепване в ухото му:
– Погледнете ноктите ѝ.
Ана повдигна клепачи и очите ѝ се разшириха при вида на брата. Рот се приведе към нея и я целуна по челото.
– Не се тревожи, обич моя.
В миг тя се успокои под допира и гласа му; затвори очи и продължи да се храни.
– Точно така – прошепна Рот. – Вземи онова, което ти давам.
Когато се увери, че се е успокоила напълно, той сведе поглед към дланите ѝ и се намръщи. Ноктите ѝ бяха… сини.
Ръцете на баща му бяха облечени в ръкавици.
– Ела пак – дрезгаво каза той на брата. – Ще те повикам.
Торчър кимна и отиде до вратата. Преди да излезе, заяви ясно:
– Не позволявайте да сложи в уста нищо, което не е било опитано.
Отрова? Нима беше… отрова?
След като вратата на покоите им бе затворена и заключена отново, Рот почувства, че го обзема странно спокойствие – силата и решителността му се завърнаха, докато Ана продължаваше да пие от вената му с все по-сигурни глътки. И колкото повече вземаше от него, толкова повече онзи цвят на смърт изчезваше от ноктите ѝ.
След смъртта на баща си Рот се бе носил безтегловен в света… докато не му доведоха Ана и тя се превърна в неговата опора, възвърнала го не само към дишането в гърдите му и ударите на сърцето му, но и към властването му като крал.
Само като си помислеше, че може би бяха отнели баща му? А сега и обичаната му жена?
Припомни си изражението на Торчър… и разбра, че в двора си има врагове. Врагове, способни на убийство.
Гняв закипя под повърхността му, променяйки го отвътре… така, както се ковяха стомана и желязо.
– Не се тревожи, обич моя – повтори той и взе ръката ѝ в своята. – Аз ще се погрижа за всичко.
И кръв ще рукне, както сълзите, които ти проля в болката си.
Той беше крал, да. Ала преди всичко беше хелрен на тази великолепна жена… и щеше да отмъсти за нея.
35
– От всички неща, за които можеха да се окажат прави…
Легнал по гръб върху лъскавия под на банята, Трез закри очите си с ръка. Болезнено ясно си даваше сметка, че пенисът му омеква, сякаш всичкият онзи безсмислен секс бе отнел вятъра от платната му.
Още по-ясно си даваше сметка за това, чие тяло лежи до него, голо върху меката постелка.
Мамка му, трябваше да метне хавлията около бедрата си и…
– Кои са „те“?
Трез посегна към кърпата, неспособен дори да погледне към Селена.
– Моите хора.
– За какво са прави?
– Защо си още тук?
Когато си даде сметка как бяха прозвучали думите му, се надигна… и я видя да потръпва, сякаш я бяха зашлевили.
– Извинявай… исках да кажа – как търпиш глупостите ми.
По дяволите, направо му идваше да я изяде, както си седеше там: робата ѝ покриваше само раменете, гърдите ѝ стърчаха, краката ѝ бяха разположени така, че трябваше само да помръдне малко, за да види…
Селена придърпа одеждите около себе си… и колкото и Трез да го заболя от това, то беше правилно… по толкова много причини. Той беше съсипал онова, което се случваше между тях.
Ала по правилните причини.