Върволицата от мъже и жени, чакащи да бъдат приети, се движеше бързо и не след дълго Абалон вече целуваше напудрената буза на домакинята.
– Толкова се радвам, че можахте да дойдете – каза тя тържествено и махна с ръка зад себе си. – Трапезарията, ако обичате.
Рубините ѝ проблеснаха и Абалон изведнъж си представи своята дъщеря по този начин – знатна дама във великолепна къща, със стъклен поглед в очите.
Може би наказанието за това, да не се присъедини към тази обида на престола, си заслужаваше. Той и неговата шелан бяха открили истинската любов, докато бяха заедно на този свят, но това бе просто подарък от съдбата, осъзнал бе той. Повечето от връстниците му, сега избити в нападенията, бяха живели във връзки без любов и без секс, въртящи се около светските прояви, а не около семейната трапеза.
Не искаше същото за дъщеря си.
И все пак, ако любовта го бе споходила, несъмнено имаше шанс за дъщеря му дори в глимерата.
Нали?
Абалон пристъпи в трапезарията и откри, че мястото изглежда досущ като нощта неотдавна, когато кралят се бе обърнал към тях – дългата тясна маса бе изнесена и двайсетина стола бяха подредени в редици. Този път обаче оцелелите от аристокрацията се настаняваха заедно със своите шелани.
Обикновено жените не присъстваха на заседанията на Съвета, но в това събрание нямаше нищо обикновено. Нито пък в предишното.
И наистина, вампирите в стаята би трябвало да бъдат по-сериозни, помисли си Абалон, докато се настаняваше на един тапициран с коприна стол в дъното. Вместо да демонстрират респект към историческата значимост, към опасността и безпрецедентната същност на случващото се, те бъбреха помежду си, мъжете се перчеха, а дамите махаха с ръце, така че украшенията им искряха.
Когато се настани сам на последния ред, вместо да поздрави онези, които познаваше, Абалон разкопча сакото си и преметна крак върху крак. Някой наблизо запали пура и той стори същото просто за да прави нещо. А когато до него начаса изникна един доген с пепелник върху месингова поставка, той благодари с кимване и се съсредоточи върху това, да тръска пепелта.
За останалите той беше дребна риба, защото много отдавна бе решил, че е най-добре да не се набива на очи. Родът му бе станал свидетел от първа ръка на жестокостите на двора и обществото и от дневниците, предавани от поколение на поколение, той бе научил този урок. Истината бе, че дори събрани накуп, парите на всички останали в стаята не можеха да се мерят с неговото състояние.
Благодаря ти, „Епъл“.
Най-добрата инвестиция, която някой би могъл да направи през осемдесетте. А след това – фармацевтичните компании през деветдесетте. По-рано? Стоманодобивните корпорации и железопътните компании в началото на века.
Открай време му се удаваше да предугади по какво ще луднат хората и от какво ще имат нужда.
Ако глимерата научеше за това, дъщеря му щеше да се превърне в много търсена стока.
Още една причина, поради която Абалон не говореше за състоянието си.
Невероятно, колко далеч бе стигнал родът му през вековете. И като си помислеше, че дължаха всичко на бащата на настоящия крал.
Десет минути по-късно стаята се напълни и това, повече отколкото усещането, че са се събрали на парти, бе признак, че глимерата поне донякъде си дава сметка за значимостта на онова, което възнамеряват да сторят. Тази вечер не можеше да се появиш с модно закъснение – вратата щеше да бъде заключена точно…
Абалон си погледна часовника.
…сега.
И наистина – силен звук, като от наместване на тежко дърво, отекна в стаята.
Начаса всички заеха местата си и притихнаха и именно тогава Абалон можа да преброи присъстващите и да види кой липсва. Ривендж, техният лийдайър, естествено – той се беше съюзил с Рот и никой не бе в състояние да разкъса тази връзка. Мариса също я нямаше, макар че брат ѝ, Хавърс, беше тук… но разбира се, тя беше обвързана с онзи брат, когото никой не познаваше и който уж бил от рода на Рот.
Естествено, тя също щеше да отсъства…
Дървената врата вдясно от камината се отвори и през нея влязоха шестима мъже. Начаса всички се изпънаха в столовете си. Двамина от новодошлите Абалон разпозна веднага – онзи с аристократичния вид, който вървеше начело… и грозния воин със заешката устна, същия, който го беше посетил заедно с Ичан и Тим. Четиримата между тях бяха отсенки на същия тъмен цвят: воини с едри тела и остри погледи; нащрек, но не и неспокойни; готови да реагират в миг, но не и прибързано.
Овладяността им бе най-страшното у тях.
Единствено онзи, който не се бои, би могъл да е така спокоен в подобна ситуация…