Някой бе навлязъл в периода си на нужда.
Естествено, не беше Лейла отново. Но беше чувал, че нуждата на една жена може да предизвика същото и у други, и очевидно именно това бе станало.
Господи, дано само не е Бет, помисли си той и разтърка уморените си очи.
Нещата трябваше да се изяснят, преди тя…
– Знаеш ли къде е?
Сакстън отново погледна над парапета. Ривендж, лийдайърът на Съвета, бе успял да изкачи половината стълбище, без той изобщо да го усети.
И очевидно ставаше още нещо. Рив изглеждаше внушително, както винаги, със самуреното си палто и червения бастун, ала сега лицето му имаше гадно изражение, което му придаваше направо смъртоносен вид.
Сакстън сви рамене.
– И аз го чакам.
Рив изкачи остатъка от стълбището и се приближи до вратата на кабинета, сякаш искаше да се убеди със собствените си очи, че вътре няма никого. След това се намръщи и се завъртя на пети, вперил поглед в тавана… докато дискретно се наместваше в панталона си.
И изведнъж пребледня.
– Бет ли е?
Нямаше нужда да уточняват какво означава това „е“.
– Така мисля.
– О, за бога. – Ривендж седна на отсрещната пейка и едва тогава Сакстън забеляза дългия картонен цилиндър в ръката му. – Нещата вървят от зле на по-зле.
– Направили са го – прошепна Сакстън. – Нали?
Рив обърна рязко глава и аметистовите му очи се присвиха.
– Откъде знаеш?
Мразиш ли ме?
Да, мразя те.
Сакстън извърна поглед.
– Опитах се да го предупредя, ала той… трябваше да се погрижи за своята шелан.
– Не отговори на въпроса ми.
– Отидох в имението на баща ми – дежурното посещение. И докато бях там, разбрах всичко. – Сакстън извади телефона си и извика снимките върху екрана, за да ги покаже на Рив. – Успях да ги направя тайно. Книги върху Старите закони, до една касаещи унаследяване и кръв. Както ти казах, надявах се да говоря с него миналата нощ.
– Не би имало значение. – Рив прокара ръка по косата си, щръкнала в подстрижка ирокез. – Вече са били задействали всички механизми…
Насреща им, в другия край на коридора със статуите, се отвори врата – онази, която водеше към горния етаж. Това, което се показа от нея…
– Мили боже – измърмори Рив, клатейки глава. – Вече знаем как ще изглежда зомби апокалипсисът.
Залитащият кошмар с натежали клепачи и омекнали крайници имаше само бегла прилика с краля. Влажна от душа, дългата му коса все така падаше напред от вдовишкия му връх, тъмните очила си бяха на мястото, също като обичайната му униформа – впития потник и кожения панталон. Ала нищо друго не беше както трябва. Беше отслабнал толкова много, че крачолите на панталона му се развяваха като знамена около краката, а талията беше свлечена до бедрата; дори уж тесният потник се издуваше на гърдите. А лицето му изобщо не беше в по-добро състояние. Кожата му беше опъната върху високите скули и тежката челюст… а гърлото му… прескъпа Скрайб Върджин, гърлото му…
Вените от двете му страни бяха вземани толкова често и толкова яростно, че той приличаше на излязъл от някой филм на ужасите.
И въпреки това сякаш се рееше над земята. Въздухът, който го предхождаше, беше мек като летен бриз, усещане за задоволеност и щастие го обгръщаше като сапунен мехур.
Грехота бе да развалят всичко това.
Рот начаса ги разпозна и се закова на място, обръщайки глава на двете си страни, сякаш за да прецени лицата им. А всъщност аурите им, сигурен бе Сакстън.
– Какво?
Господи, гласът му беше продран, едва доловим шепот. Ала въпреки това в него се усещаше сила.
– Трябва да говорим. – Рив тупна картонения цилиндър върху отворената си длан, сякаш беше бейзболна бухалка. – Сега.
В отговор, от устата на Рот се посипаха дълга върволица ругатни. А после процеди:
– Мамка му, не може ли да ми дадете поне един час, за да нахраня шибаната си шелан след периода ѝ на нужда?
– Не. Не можем. И се нуждаем от братята. До последния. – Рив се изправи с помощта на бастуна си. – Глимерата гласува да бъдеш свален, приятелю. Така че трябва да реагираме.
Рот остана като вкаменен сякаш цяла вечност.
– На какво основание?
– Кралицата ти.
Бездруго бледото лице стана направо пепеливо.
– Фриц! – изрева кралят с пълно гърло.
Икономът се материализира от всекидневната на втория етаж, сякаш часове наред бе чакал да го повикат.
– Да, господарю?