– Стореното – сторено. – Господи, заболя го. – Въпросът е – а сега какво? Какъв ще бъде отговорът ни и кой, по дяволите, си мислят, че ще управлява?
Отговори му Рив:
– Ще оставя Сакстън да поеме законовия аспект на първата част, но на втората мога да ви отговоря. Става въпрос за мъж, на име Ичан, син на Енох. Тук пише, че – при тези думи се разнесе шумолене – ти е братовчед. Така ли е?
– Откъде да знам, по дяволите. – Рот се раздвижи в стола си. – Никога не съм го срещал. Въпросът е, къде е шайката копелета? Не може да не са замесени във всичко това.
– Не знам – отвърна Рив, докато навиваше прокламацията. – Струва ми се прекалено сложно за вкуса на Кор. Куршум в черепа – това повече подхожда на стила му.
– Той стои зад това. – Рот поклати глава. – Според мен ще остави нещата да се уталожат, след което ще убие това копеле Ичан и ще се провъзгласи за крал.
– Не можеш ли просто да промениш Старите закони? – обади се Тор. – Като крал можеш да правиш каквото си поискаш, нали?
Рот кимна по посока на Сакстън и той веднага се изправи, при което столът му изскърца тихичко.
– От законова гледна точка вотът на недоверие отнема на краля цялата му власт да заповядва и управлява. Сега всеки опит да променим текста на закона не би имал никаква сила. Все още си крал, в смисъл че престолът и пръстенът все още ти принадлежат, но на практика не разполагаш с никаква власт.
– Значи, могат да назначат някой друг? – попита Рот. – Просто така?
– Боя се, че да. Попаднах на една скрита процедурна разпоредба, според която в отсъствието на крал Съветът може да назначи, де факто владетел с квалифицирано мнозинство, и именно това са направили. Текстът е написан с цел да бъде използван във време на война, в случай че цялото Първо семейство загине, заедно с всички преки наследници.
Няма да е за първи път, помисли си Рот.
Сакстън продължи:
– Позовали са се на тази клауза и за съжаление, от юридическа гледна точка действията им имат законова сила… въпреки че я използват не по начина, предвиден от съставителите на закона.
– Как не го предвидихме? – попита някой.
– Вината е моя – дрезгаво каза Сакстън. – Поради което тук, пред всички вас, подавам оставка и молба да бъда заличен от списъка на адвокатите. Непростимо е, че пропуснах…
– Забрави – прекъсна го Рот уморено. – Не приемам…
– Родният ми баща стои зад това. Също толкова лошо е, че не се погрижих да проуча въпроса. Би трябвало…
– Достатъчно – изплющя гласът на Рот. – По тази логика аз би трябвало да го знам от самото начало, защото именно моите предшественици са написали този закон. Оставката ти не се приема, така че забрави за това с напускането и сядай. Ще имам нужда от теб.
Човече, ама страшно го биваше с междуличностните отношения.
След като поруга още малко, Рот измърмори:
– Значи, ако съм ви разбрал правилно, нищо не може да се направи.
– От юридическа гледна точка – уточни Сакстън, – е така.
В последвалата дълга пауза Рот се учуди на себе си. След като бе нещастен не само през вековете, преди да реши да поеме наследството на баща си, но и през всички онези нощи, в които бе изпълнявал кралските си задължения, човек би си помислил, че ще изпита облекчение. Цялата онази бумащина, която му тежеше на плещите, претенциите на аристокрацията, остарялото мислене… да не говорим пък за това, че се бе превърнал в истински пленник в собствената си къща и тренираше единствено с Пейн, докато ръката, с която държеше оръжието, постепенно атрофираше.
Дотам, че започваше да се чувства като порцеланово украшение.
Така че – да, би трябвало да е на върха на щастието, задето най-сетне се е отървал от всичко това.
Ала в действителност изпитваше единствено отчаяние.
То бе, като да изгуби родителите си за втори път.
* * *
В крайна сметка Рот реши с очите си да види тайната стаичка. Облечен в невзрачни одежди, така че никой да не го разпознае, той тръгна през замъка заедно с Агъни, Торчър и Абалон – също дегизирани.
Докато прекосяваха каменните коридори, те минаваха покрай членове на домакинството, догени, придворни, войници. Необременен от поклоните и церемониалните поздрави, които биха го срещали навсякъде като крал, Рот и придружителите му напредваха бързо; стените около тях ставаха все по-груби, колкото повече се отдалечаваха от помещенията на придворните и слизаха в тези за прислугата.
Миризмите също бяха различни. Тук не се долавяше свеж полъх, нито ухание на цветя или подправки, нито благовоние на жени. Тези обширни помещения бяха мрачни и влажни, огньовете не се сменяха със стриктна точност, затова всяко вдишване носеше дъх на сажди. И все пак, когато наближиха кухнята, прекрасният аромат на печен лук и пресен хляб някак възвиси всичко това.