Те обаче не влязоха в същинското готварско помещение. Вместо това поеха по едно тясно стълбище, спускащо се в подземието. В подножието му един от братята свали запалена факла от поставката ѝ и взе светлината с тях.
След тях се проточиха сенки, полазиха по пръстения под като плъхове, преплитайки се под краката им.
Рот никога досега не бе слизал тук долу. Като крал винаги се бе ограничавал единствено с лустросаните части на замъка.
Това място наистина бе подходящо за злодейства, помисли си той, когато Абалон спря пред една част от стената, която с нищо не се различаваше от останалите.
– Тук – прошепна другият вампир. – Но не знам как се отваря.
Агъни и Торчър заопипваха наоколо на светлината на факлата.
– Какво е това? – каза Агъни изведнъж. – Тук има ръб.
И наистина – „стената“ се оказа лъжа, фасада, боядисана така, че да изглежда като част от каменната конструкция наоколо. А вътре…
– Не, господарю – заяви Агъни, още преди Рот да си е дал сметка, че пристъпва напред. – Аз ще вляза пръв.
Вдигнал високо факлата, братът прекрачи в мрака и пламъците осветиха претъпкано помещение. От едната страна върху груба маса с грозни крака имаше стъклени буркани с тежки метални капаци; хаван и чукало; дъска за рязане; ножове. А в средата на квадратното помещение – котел върху огнище.
Рот се приближи до корема му от ковано желязо.
– Донесете светлината – каза той и Агъни начаса се приближи.
Вътре, като остатъци от придошла клоака, имаше скверна смес, вече изстинала, ала очевидно минала през огън.
Рот потопи пръста си и загреба малко от кафеникавата слузеста утайка. Поднесе я към носа си и установи, че въпреки консистенцията и цвета си няма мирис.
– Не го опитвайте, господарю – намеси се Торчър. – Ако настоявате, нека аз…
Рот избърса пръст в плаща си и се приближи до масата с бурканите. Не познаваше различните коренища, затворени в тях, нито листата, нито черните прахове. Нямаше и рецепта, нито късче пергамент с указания за онзи, който приготвя сместа.
Значи, бяха знаели съставките наизуст.
И използваха това място от известно време, помисли си той, докато прокарваше пръсти по покритата с резки повърхност на масата, преди да отиде да провери грубия отдушник над котела.
След това се обърна към Абалон:
– Тази нощ ти доказа истинската си същност и окичи с чест името на рода си. Върви си и знай, че онова, което ще се случи сега, няма да сполети теб.
Абалон се поклони ниско.
– Господарю, не съм достоен.
– Това решавам аз и вече го сторих. Сега върви. И запази всичко това в тайна.
– Имате думата ми. Тя е единственото, което мога да ви предложа, и ви принадлежи – на вас и никому другиго.
Абалон взе кралската десница и целуна черния диамант. След това си тръгна и много скоро стъпките му в каменния коридор утихнаха.
Рот изчака, докато дори неговият остър слух не бе в състояние да долови нито звук, и едва тогава заговори с приглушен глас:
– Искам да се погрижите за този млад мъж. Нека получи от съкровищницата ми достатъчно богатства, та поколенията му никога да не познаят нужда.
– Както заповядате, господарю.
– А сега затворете вратата.
Безшумно. Незабележимо. Оказаха се затворени, без да се чуе дори най-слабото поскърцване. Рот закрачи напред-назад в клаустрофобичното помещение, като си представяше огъня, запален под казана, пръскащ топлина, докато разграждаше съставките на растенията, на корените, на праховете… превръщайки даровете на природата в отрова.
– Защо нея? – попита той. – Ако са убили баща ми и искат трона, защо не мен?
Агъни поклати глава.
– И аз си задавах същия въпрос. Може би не искат наследник. Кой е следващият в рода ви? Кой ще се възкачи на престола, ако нямате дете?
– Имам братовчеди. Далечни.
Кралските семейства рядко имаха многочислено потомство. Ако кралицата преживееше едно раждане, не искаха да излагат живота ѝ на ненужен риск, особено ако първородната ѝ рожба беше син.