Господи, дали беше естествен резултат, или се дължеше на всички онези хормони, които още циркулираха из вените ѝ, но случилото се ѝ се струваше като сън, споменът беше така обвит в мъгла, както самото изживяване бе ярко и разтърсващо.
За сметка на това онова, което предшестваше периода ѝ на нужда, бе кристално ясно. Като някой, чиито симптоми си идваха на мястото едва когато му бе поставена диагноза, тя се върна към изминалите четири месеца… и навърза смените в настроението, копнежа за дете, апетита, качените килограми.
Предменструален синдром, вампирски стил.
Пътят към мига, в който щеше да е в състояние да зачене, бе траял известно време, но тя не беше разчела всички знаци…
Насочвайки вниманието си обратно към огледалото, тя се погледна съвсем отблизо. Не, чертите ѝ си бяха съвсем същите. Просто ѝ се струваше, че би трябвало да са различни.
Също като с промяната ѝ.
Рот и тогава ѝ беше помогнал. И колко странно – досущ като с нуждата, тя и тогава се бе чувствала някак странно в месеците, предхождащи преобразяването ѝ: неспокойна, имаше проблеми с апетита, главоболия от слънцето.
Не можеше да не се зачуди дали да открие, че е бременна, щеше да е същото, като да научи, че е вампир.
Вероятно, помисли си тя, сложила ръка върху корема си.
По някаква причина мислите ѝ се върнаха към мига, в който се бе пробудила след промяната си. Първото, което бе сторила, бе да отиде в банята и да застане пред огледалото. Поне тогава имаше вампирски зъби като доказателство за станалото. Сега всички промени, които биха могли да настъпят, щяха да се случат вътре в нея.
Поне коремът ѝ все още беше издут. Макар че това най-вероятно се дължеше на килограмите, които бе качила благодарение на сладоледената си диета.
Или пък беше бременна. Още сега.
И все пак… въпреки че Рот се беше погрижил за нея, Бет прекрасно си даваше сметка, че би било лудост да си мисли, че като с магия той изведнъж ще си промени мнението и ще подскочи до тавана от щастие за това, че ще си имат дете.
Отново – при положение че беше бременна.
Срещайки собствените си очи в огледалото, Бет се зачуди какво ли, по дяволите, бе пуснала в ход. В живота има неща, които могат да бъдат върнати назад.
Това не беше едно от тях…
Коремът ѝ издаде звук, сякаш сърцето ѝ бе решило да тръгне надолу и да види къде ще се озове. Тя погледна в същата посока и промърмори:
– Окей, няма нужда да се караме.
Докато стомахът смилаше яростно храната, която беше нахвърляла в него, тя се обърна и се отправи обратно към леглото.
Само дето не се озова там.
Вместо това отиде до дрешника, извади син домашен халат и напъха обутите си с чорапи крака в ботушите UGG, които Мариса бе подарила на всички жени в къщата като шега.
Покоите на Първото семейство бяха толкова разкошни, че Бет рядко ги разглеждаше, нито пък мислеше за начина, по който се бяха уредили. Както обикновено, изпита облекчение, когато излезе от тях. Да, вярно, мястото беше прелестно… ако си султан. За бога, то бе, като да се опитваш да спиш в пещерата на Али Баба, докато по стените и тавана блещукат скъпоценности… при това не фалшиви.
И не, така и не бе свикнала със златната тоалетна.
Всичко това беше просто абсурдно…
Мили боже, помисли си, докато заключваше укрепената врата зад себе си. Как би могъл някой да отгледа дете на такова място?
Тоест дете, което бе само наполовина нормално.
Докато слизаше по стълбите към втория етаж, Бет си даде сметка, че има още нещо в цялата тази история с детето, за което не си беше дала сметка – толкова бе погълната от надеждата да го роди, че и през ум не ѝ беше минало, че ще трябва да го стори в живот като нейния.
То щеше да бъде принц или принцеса. В първия случай – наследник на трона.
А, да, и още нещо – как точно да кажеш на едно дете, че баща му е бил прострелян в гърлото от някой, ламтящ за короната.
Господи, защо не се беше замислила за всички тези неща?
И точно това бе имал предвид Рот, нали така?
Когато слезе на втория етаж, Бет отиде право в кабинета на Рот, като само смътно си даваше сметка за разговора, долитащ откъм долния етаж.
Малко се учуди, когато не го откри зад бюрото. Когато Фриц ѝ донесе храната, тя бе решила, че нейният хелрен е бил въвлечен в работата си.
Прекрачила прага на кабинета, тя спря и се загледа в огромния дървен трон, а после присви очи, мъчейки се да си представи свой син (или пък дъщеря), седнал зад него. Защото Старите закони можеха да вървят по дяволите – ако им се родеше момиченце, тя лично щеше да се погрижи съпругът ѝ да промени правилата.