– Откажи се, Бет. – Той се изправи и обърна глава по посока на трона. – Нека продължим напред…
– Не можем.
– Как ли пък не можем.
– Едно е да подадеш оставка, да абдикираш или както там се казва. Това е свободен избор. Но теб изобщо не те бива да се подчиняваш на чужди заповеди – каза Бет и добави сухо: – Както сме обсъждали и преди.
– Бет, трябва да се откажеш…
– Помисли за бъдещето… след година, две… наистина ли искаш да ми кажеш, че няма да ме намразиш заради това?
– Разбира се, че не! Ти не можеш да промениш същността си. Вината не е твоя.
– Сега го казваш и аз ти вярвам… но след десет години, когато погледнеш сина или дъщеря си в очите, не мислиш ли, че няма да изпиташ поне мъничко неприязън към мен, задето съм ги лишила от…
– От шанса да стрелят по тях? Да бъдат критикувани от куцо и сакато? Да бъдат поставени на пиедестал, на който не искат да бъдат? Ни най-малко! Та всичко това е част от причината да не искам дете!
Бет отново поклати глава.
– Не съм толкова сигурна.
– Исусе. – Рот сложи ръце на хълбоците си. – Направи ми услуга и недей да решаваш вместо мен, окей?
– Не можем да пренебрегнем възможността…
– Извинявай, да не съм пропуснал нещо? Да не би някоя врачка да ти е дала скришом кристално кълбо или нещо такова? Защото, не се засягай, но можеш да видиш в бъдещето толкова, колкото и аз.
– Именно.
Рот вдигна отчаяно ръце и закрачи напред-назад.
– Ти не разбираш, чисто и просто не разбираш. Вече е станало, свършен факт. Вотът на недоверие е минал… и аз съм кастриран като владетел, не разполагам с никаква власт, нито с влияние. Така че дори и да имаше нещо, което бих могъл да сторя от законова гледна точка... Вече не съм аз този, който може да промени каквото и да било.
– Кой тогава?
– Един мой далечен братовчед. Истинско съкровище.
По тона му Бет разбра, че в случая „истинско съкровище“ е евфемизъм за „пълен шибаняк“.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Искам да видя прокламацията или документа… трябва да има такава, нали? Съмнявам се, че просто са ти оставили съобщение на гласовата поща.
– Господи, Бет, няма ли да се откажеш най-…
– У Сакстън ли е? Или са я изпратили на Рив…
– Не може ли поне веднъж да бъдеш нормална! – изкрещя той. – Току-що премина през периода си на нужда! Повечето жени остават на легло цяла седмица. Защо не можеш и ти да си такава? Щом толкова искаш дете, върви да си легнеш… това се очаква да направиш. Учудвам се, че след всичкото време, което си прекарала с шибаната Лейла, тя не ти е казала…
Докато Рот продължаваше да беснее, Бет прекрасно си даваше сметка, че просто изпуска парата с помощта на думите. Само че нямаха време да го прави до безкрай.
Тя се изправи, отиде до него и…
Пляс.
Звукът от шамара отекна в стаята и обичният ѝ хелрен изведнъж млъкна.
Приковала спокоен поглед в лицето му, тя заяви:
– Сега, когато имам вниманието ти и вече не нареждаш и не беснееш като някой лунатик, ще съм ти благодарна, ако ми кажеш къде мога да намеря онова, което са ни изпратили.
Рот отпусна глава, сякаш бе напълно изтощен.
– Защо го правиш?
Изведнъж Бет си спомни какво ѝ бе казал, когато нуждата я беше връхлетяла и той я бе заварил как се опитва да се добере до лекарството.
С накъсан глас тя отговори:
– Защото те обичам. И ти или не искаш да си го признаеш, или не виждаш кой знае колко напред в бъдещето, но това наистина има значение за теб. Казвам ти, Рот, то е от нещата, които не могат да бъдат преглътнати. И както ти казах – ако искаш да слезеш от трона, много добре. Изборът си е твой. Но проклета да съм, ако оставя някой да ти го отнеме.
Рот изправи глава.
– Не разбираш, лийлан. Всичко свърши.
– Не и ако аз мога да направя нещо по въпроса.
Мълчанието се проточи… а после Рот протегна ръце и я притисна до себе си, толкова силно, че тя усещаше как костите ѝ се огъват.
– Не съм достатъчно силен за това – прошепна той в ухото ѝ… сякаш не искаше никой да чуе тези думи да излизат от устата му. Никога.
Бет плъзна ръце по якия му гръб и го прегърна също толкова здраво.
– Ала аз съм.
* * *
Цяла вечност.
Рот чакаше в тайната стая, миришеща на пръст и подправки, от цяла вечност. В мрака мислите му бяха оглушителни като писъци, ярки като мълнии, неизличими като надпис, вдълбан в камък.
И тъкмо когато му се струваше, че никога няма да се случи, че той и неговият безмълвен кипящ спътник завинаги ще си останат в мрака, буквално и преносно, се разнесе стържещ звук и тайната врата се плъзна назад.