Нямаше обаче време да вникне по-дълбоко в това непознато чувство.
Вдигайки мъжа още по-високо, така че лицата им бяха на сантиметри, Рот изръмжа:
– Ако ми кажеш кои са другите, ще пощадя младата ти шелан и сина ти. Ако разбера, че си скрил дори един? Жената и детето ти ще увиснат за глезените в голямата зала и ще бъдат оставени да умрат.
Кръвожадна усмивка плъзна по устните на Торчър, а лицето на свещенослужителя пребледня още повече.
– Господарю… – прошептя той. – Пощадете и мен… пощадете ме и ще ви кажа всичко.
Рот се взря в умоляващите очи, видя как в тях се появяват сълзи и се стичат по бузите… и си помисли за своята шелан, за своя баща.
– Моля ви, господарю, смилете се над мен… умолявам ви… смилете се над мен!
След един дълъг миг Рот кимна веднъж.
– Продължавай.
Начаса от устата на мъжа се изсипаха имена… имена, които Рот знаеше до едно.
Бяха всичките му съветници, начело с Ичан, но без Абалон… който вече бе доказал кому е верен…
Вълните на агресията се надигнаха в мига, в който бе изречено последното име и свещенослужителят утихна… и поривът да убива не търпеше възражения.
Ръката на Рот трепереше, докато посягаше към дръжката на камата; той задърпа с отсечени отривисти движения и острието, извито под лош ъгъл, се закачи за ножницата.
Накрая все пак успя да го освободи и като остави свещенослужителя да се свлече на земята, го улови за гърлото и започна да стиска.
– Господарю… – Свещенослужителят започна да се съпротивлява, ноктите му се впиха в китката на Рот. – Господарю, не! Вие обещахте…
Рот вдигна високо ръка…
И си даде сметка, че е хванал жертвата си така, че не може да го промуши нито в сърцето, нито в югуларната вена, нито в някой друг жизненоважен орган.
– Господарюююуууууууууу…
– Това е заради моята кръв!
Ръката на Рот се спусна със страховита сила… а очите му не се откъсваха от ужасения поглед на свещенослужителя, докато острието се забиваше в дясното му око и потъваше дълбоко в мозъка, спирайки едва когато хлътна до дръжката.
Тялото под неговото се загърчи в спазми, ръцете и краката се замятаха в конвулсии, здравото око се извъртя назад, така че се виждаше само бялото му.
А после всичко затихна, с изключение на слабото потръпване на лицето и пръстите.
Рот се свлече от вече мъртвото тяло.
Докато се взираше в камата, стърчаща от лицето на убития, почувства, че му се повдига; извърна се рязко, подпря се на студения пръстен под и повръща, докато ръцете му вече не можеха да го държат.
Претърколи се настрани и зарови пламнало лице в сгъвката на изкаляната си ръка.
Не заплака.
А му се искаше.
Докато с болезнена яснота осъзнаваше, че току-що е отнел живота на друг вампир, му се прииска да се върне назад, към света, който познаваше преди този ден… свят, в който баща му бе умрял от естествена смърт, а на Ана просто ѝ се беше завило свят от бременността… и най-големият му проблем в двора бяха подмятанията за избора му на шелан.
Изобщо не искаше да бъде част от тази нова действителност.
Тук нямаше светлина. Само непрогледна нощ.
– Никога досега не съм отнемал живот – немощно каза той.
Въпреки цялата си свирепост, когато Торчър проговори, гласът му беше мек:
– Знам, господарю. Справихте се добре.
– Не, не е така.
– Мъртъв ли е?
О, да, мъртъв беше.
– Наистина мислех онова, което казах за неговата шелан и сина му. Те ще бъдат пощадени.
– Разбира се.
Докато си припомняше списъка с получените имена, Рот почувства как желанието да убива отново лумва в гърдите му, въпреки че стомахът му все още не се бе успокоил напълно… а усилията му бяха детска игра в сравнение с онова, което Братството можеше да стори.
И действително сега нямаше да е жив, ако Торчър не се бе намесил.
Рот се оттласна от пръстта, отпуснал безсилно глава. Как щеше да…
Широка длан се протегна към него.
– Господарю, нека ви помогна.
Рот погледна в светлите, ясни очи… и си помисли, че са като луната, разпръскваща светлина в мрака, показваща изход от пустошта.