– Какво? – излая в апарата, когато отново го доближи до ухото си.
Никакъв отговор.
– По дяволите, Троу…
Изведнъж всички инстинкти, които имаше или някога щеше да има, закрещяха… и то не в предупреждение, че ще бъде нападнат.
Отпускайки ръка, той се завъртя бавно, боейки се, че това е някаква грешка…
Дъхът излезе от гърдите му като протяжна въздишка при вида на онова, което изникна пред него.
Беше… тя.
Неговата избраница изникна от гъстата мъгла… и появата ѝ го срази, въпреки че остана на крака. О, прелестно видение, чийто нежен дух го караше да чувства чудовището в себе си с мъчителна яснота.
– Как така си тук? – попита тя с треперещ глас.
Кор се огледа наоколо.
– Къде съм?
– Аз… искаш да кажеш, че не знаеш?
– Братството не може да е далеч, ала не виждам нищо в тази прокълната мъгла.
Обвила ръце около тялото си, тя като че ли се разкъсваше… и нищо чудно. Несъмнено се намираха близо до мястото, където тя живееше, макар че Кор нямаше откъде да знае дали от него ги делят метри, или мили.
– Как си? – тихичко попита той. – Ще ми се луната да грееше на небето, та да можех да те видя по-добре.
За сметка на това усещаше уханието ѝ… неповторимото ѝ прелестно ухание. Нейното ухание.
– Позвъних ти – прошепна тя след един дълъг миг.
Веждите на Кор подскочиха.
– Това бе ти? Преди малко?
– Да.
В продължение на една предателска секунда сърцето му заби по-бързо, отколкото ако бе дошъл тичешком тук, за да се види с нея. Ала после…
– Научила си.
– За онова, което направи на Рот.
– Съветът реши така.
– Не се преструвай пред мен.
Кор затвори очи. Уви, наистина не можеше.
– Казах ти, че престолът ще бъде мой.
– Къде са воините ти?
– Сякаш съм дошъл тук, за да изритам Слепия крал от дома му?
Гласът ѝ укрепна.
– Вече му отне онова, което искаше, и използва възлюбената му, за да го сториш. Защо ти е да се хабиш с него?
– Не него дойдох да видя.
Избраницата изпусна рязко дъха си… въпреки че признанието му несъмнено не би могло да е изненада.
И господ да му е на помощ, Кор пристъпи по-близо до нея, въпреки че в името на всичко добро и благоприлично би трябвало да побегне. За него тя бе много по-опасна, отколкото който и да било от братята, особено когато усети едва доловимите тръпки, пробягващи по тялото ѝ.
Начаса стана корав като камък. Невъзможно бе да не реагира.
– Знаеш го, нали? – изръмжа той меко. – Обаждаше се, за да видиш дали не би могла да промениш действията ми? Хайде, можеш да бъдеш откровена… тук сме само аз и ти. Сами.
Тя вирна брадичка.
– Никога няма да разбера омразата ти към този добър мъж.
– Кралят ти? – Кор се изсмя сурово. – Добър мъж?
– Да – отвърна тя разпалено. – Той има безкрайно добра душа, обича своята шелан с цялото си същество и всяка нощ дава всичко от себе си за доброто на расата…
– Нима? И как точно постига тази похвална цел? Нали знаеш, че никой никога не го вижда? Никога не излиза сред аристократите, нито пък сред обикновените вампири. Той е саможивец, който се провали във време на война. Ако не бях аз, щеше да е друг…
– То е грешно! Онова, което стори, е грешно!
Кор поклати глава, едновременно възхитен от високоморалната ѝ наивност и натъжен, че ще ѝ бъде трудно да приеме случилото се.
– Такъв е светът. Силата побеждава слабостта. Това е също толкова неизменима истина, колкото земното притегляне и изгревът на слънцето.
Дори през дебелите ѝ дрехи Кор усети гърдите ѝ да се издуват под скръстените ѝ ръце и очите му се сведоха, преди да се затворят за миг.
– Никога не ме е било грижа за невинността – промълви той.
– Прости ми грешката тогава.
Кор отвори очи.
– Ала както винаги, когато става дума за теб, смайващите откровения нямат край.
Дългите ѝ ръце се протегнаха умолително към него.
– Моля те. Спри. Аз ще….
Когато, вместо да довърши, тя можа единствено да преглътне с усилие, Кор усети, че се вкаменява.
– Какво ще направиш?
С отривисти движения Избраницата се приближи до него. А той все така не бе в състояние да помръдне и мускул.
– Какво точно – попита Кор с дълбок глас – ще направиш?
Тя спря. Вирна прелестната си брадичка. Предизвика го с погледа и с тялото си, въпреки че беше с деветдесет килограма по-лека от него и напълно нетренирана.
– Можеш да ме имаш.
* * *
– Тук горещо ли е, или аз съм полудяла?
Когато никой не ѝ отговори, Бет се огледа наоколо. Сакстън, Рив и Рот седяха смълчани на сините дивани. Първите двама се взираха в угасващия огън; накъде бяха обърнати очите на Рот, Бет нямаше представа.