Господи, дори когато бяха в една и съща стая, тя нямаше представа къде се намира той.
Бет свали халата си, метна го върху бюрото и отново прочете прокламацията. Беше се настанила на мястото, където обикновено сядаше Рив – меко кресло малко встрани от трона на Рот.
Въпреки онова, което държеше в ръцете си, Бет отказваше да мисли за огромния стол по друг начин, освен като „трона на нейния хелрен“.
Тя отново сведе очи към пергамента и поклати глава при вида на всички тези символи, така грижливо изписани с мастило. Когато ставаше дума за Древния език, не можеше да се каже, че напредва особено бързо – все още трябваше да помисли за дефиницията на всеки знак, преди да успее да скалъпи някое изречение. Ала виж ти – при втория прочит документът казваше съвсем същото, което и при първия.
Бет остави дебелата, корава хартия с пъстроцветен ръб върху бюрото и прокара пръсти по сатенените ленти, прикачени с восъчни печати. Бяха тесни и гладки като панделките, които вплитаха в косите на малките момиченца.
Не че тя си мислеше за бебета, о, не, нищо такова.
– Значи, наистина няма какво да направим? – каза след малко.
Човече, беше ѝ горещо. Бархетът определено не беше правилният избор… или това, или беше от стреса.
Когато никой не изяви желание да отговори, Сакстън се прокашля.
– От процедурна гледна точка са спазили всички правила. А от законова – основата, на която са стъпили, е солидна. Строго погледнато, според Древните закони, каквито са сега, всяко дете, родено от… – Той отново се прокашля. И погледна към Рот, сякаш за да прецени колко взривоопасна е ситуацията. – …вас двамата, ще наследи престола, а в закона има клауза относно кръвта на нашия владетел.
Ръката на Бет се спусна към корема ѝ. Мисълта, че група хора бяха взели детето ѝ на прицел, макар то да не беше родено и може би дори не съществуваше, бе достатъчна, за да я изпълни с желание да отиде на стрелбището и да изпразни няколко пълнителя.
Когато все още беше част от света на хората, като жена тя също бе ставала жертва на дискриминация (още помнеше Дик Гадняра). Нямаше обаче никакъв опит с расизма. Като някой, който изглеждаше бял, макар че, както се оказа, всъщност беше бяла само наполовина, защото беше и човек само наполовина, никога не беше имала проблеми в това отношение.
Човече… да градиш мнението си за някого въз основа на черти, дължащи се на резултата от лотарията на спермата, беше пълна лудост. Хората не можеха да избират с какъв пол да излязат от утробата, нито пък можеха да променят същността на родителите си.
– Тази глимера – промърмори тя. – Ама че задници.
– Между другото, най-вероятно аз съм следващият – подхвърли Рив. – Знаят, че съм свързан и с двама ви.
Бет насочи вниманието си към него.
– Толкова съжалявам.
– Недей. Задържах се там толкова дълго единствено за да ви бъда от помощ, на вас двамата и на Братството. – А после добави сухо: – На север си имам предостатъчно работа.
Ами да, помисли си Бет. Лесно бе да забрави, че той не беше само председател на Съвета, но и крал на симпатите.
– И не можеш да ги изхвърлиш от Съвета или нещо такова? – попита тя. – Искам да кажа, като лийдайър не можеш ли… и аз не знам, да събереш нови членове?
– Нека нашият приятел, адвокатът, ме поправи, ако греша, но доколкото разбирам, членството в Съвета се определя чрез семейството. Така че дори и да намеря основание да изритам копелетата, те просто ще бъдат заменени от други представители на същите родове… които най-вероятно ще имат същото мнение за нещата. Ала истината е, че станалото вече е факт. Дори ако можехме да сменим всички членове на Съвета, решението им си остава.
– Просто все ми се струва, че трябва да има нещо…
– Ще престанете ли най-сетне! – намеси се Рот. – Искам да кажа, не може ли да зарежем всичко това? Не се засягайте, но вече го разгледахме от всички възможни гледни точки, прочетохте това, което ни пратиха… стореното – сторено.
– Просто не мога да повярвам, че стана толкова лесно. – Бет погледна към трона. – Един лист хартия и готово.
– Страхувам се за бъдещето – промълви Сакстън. – Тяхната ценностна система не е добра за тези като мен. Нито пък за жените. През последните две години постигнахме такъв напредък… изведохме расата от Каменната епоха, а сега? Всичко ще бъде изличено, помнете ми думата.
Рот се изправи рязко.
– Слушайте, трябва да вървя.
С широки крачки той се приближи до Бет и протегна ръка, та неговата шелан да я улови и да го преведе през последните десетина сантиметра.