Бет реши да опита фризера. Отвори го, извади кутия замразени гофрети… и ги върна обратно.
– Хм.
Сладоледът също беше забранена територия. Само при мисълта за гъстото сметаново лакомство ѝ се повдигаше.
Бет се поколеба и сведе поглед към тялото си.
– Има ли някой вътре? – каза тя на корема си.
Окей, нямаше две мнения по въпроса – съвсем беше откачила.
След кратко посещение в килера, което се оказа, като да търси нещо ядивно в пералното помещение, тя се върна при хладилника и си заповяда да извади буркан с нарязани кисели краставички.
– Кисели краставички, как пък не – промърмори тя под носа си. Кисели краставички. Ама че клише.
Само че когато отвори капака и погледна парченцата, плуващи в езерцето от саламура, направи физиономия и побърза да върне буркана на мястото му.
Като последна надежда, тя дръпна чекмеджето със зеленчуци…
– Да! – каза задъхано и ръката ѝ се стрелна напред. – О, да, да, да…
Докато отнасяше връзка био моркови към чекмеджето с ножовете, направо не ѝ се вярваше, че възнамерява да погълне всичкия този бета-каротин.
Тя мразеше моркови. Добре де, не напълно… ако ги откриеше в салатата си, не ги подминаваше. Ала никога през живота си не ги беше изваждала доброволно от хладилника.
Застанала над мивката, Бет отряза един от връзката, извади белачка и направи малка купчинка от яркооранжеви лентички. Бързо изплакване. Срязване в средата. Две рязвания по дължина. И готово – крудите.
Отхапа. Сдъвка. Преглътна.
Бяха толкова свежи, че пращяха всеки път, когато отхапеше от тях, а сладкият земен вкус беше по-прекрасен от шоколад.
Още един, помисли си тя, докато довършваше последната четвъртинка. Само дето когато стигна до края на номер две, си помисли… какво ще кажеш за още един?
Докато се справяше с третия морков, мислите ѝ се върнаха към прокламацията на Съвета. Много ясно, че отчаяно искаше да направи нещо – въпреки че не беше виновна за расата на майка си, тя се чувстваше отговорна за цялата тази гадост, която се беше стоварила върху главата на Рот.
Само ако можеше да намери начин да го заобиколят…
Междувременно в Съвета нещата очевидно се развиваха – беше планирано официално въвеждане в длъжност на този Ичан… нещо, за което Рив бе научил, защото като пълен идиот секретарят на Съвета бе пропуснал да махне името му от списъка с имейли.
Щеше да се състои в полунощ.
Бет погледна към двойната фурна. Сините цифри на дигиталния часовник показваха четири и петдесет и четири. Оставаха им деветнайсет часа.
Какво можеше да се направи за деветнайсет часа, по дяволите?
Бет отново се обърна към морковените си запаси и…
Звукът на охранителната система, оповестяващ отварянето и затварянето на една от външните врати, я изненада. Тя се намръщи, излезе през килера, бутна летящата врата, която използваше персоналът…
Лейла излизаше от библиотеката с вид, сякаш току-що беше преживяла автомобилна катастрофа – косата ѝ беше разрошена от вятъра, лицето ѝ – бяло като платно, ръцете ѝ – върху бузите.
– Лейла – повика я Бет. – Добре ли си?
Избраницата подскочи толкова високо, че трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие.
– О! Ъъъ… Да. Да, добре съм, съвсем добре, да. Благодаря. – Изведнъж тя се намръщи. – Ами ти? Ти…
Толкова много начини имаше да довърши това изречение, с оглед на онова, което се случваше: Ти… нали няма да се самоубиеш? Ти… си почиваш между епизодите на истеричен плач? Ти… бременна ли си?
– О, да, добре съм. Да, съвсем добре. Да.
Бет също знаеше как да увърта.
– Е, аз отивам в стаята си. За да си легна. Ще си взема душ и ще си легна – каза Лейла, докато си сваляше якето с насилена усмивка. – Ще се видим… е, ами по-късно. Ще се видим по-късно. Чао. Чао засега.
И тя пое по стълбите така, сякаш някой я гонеше.
Докато се връщаше в кухнята, на Бет ѝ беше гадно, че не се бе опитала да разбере какво е разстроило Лейла, ала тъжната истина бе, че самата тя си имаше предостатъчно грижи… просто нямаше къде да дене проблемите на още някого.
Обратно на умивалника, тя си изстърга още един морков. Сряза го през средата и го обърна по дължина, за да…
Решението ѝ се разкри с такава яснота, че за малко да си отреже върха на пръста.
Остави ножа, взе двете половинки и ги долепи, така че те си паснаха съвършено, като правилните парчета от мозайка.
После отново ги раздели. Събра ги. Раздели ги.
И в двете си въплъщения… половинките си оставаха морков.