Отиде до леглото, което представляваше бъркотия от чаршафи и оплетени одеяла, приседна, свали оръжията си и извади телефона. Сложи го в отворените си длани и прикова поглед в екрана.
Нямаше как да ѝ позвъни – номерът, от който се бе обадила, беше ограничен.
Излегна се по гръб и докато се взираше в тавана, усети, че го завладява празнота, която беше същинско откровение.
Мисълта, че тя може би е мъртва, а той няма представа, го срази така дълбоко, че сякаш самото му същество се разцепи надве.
И никога отново нямаше да бъде цял.
47
Къде беше той?
Докато се размотаваше из кухнята на Асейл и оправяше това-онова по багажа си, Сола непрекъснато поглеждаше през рамо, очаквайки да го види как идва, за да се опита да я убеди да остане.
Ала той вече го беше сторил, нали така?
Под душа.
За първи път от спомена как е с него Сола не се възбуди. А ѝ се доплака.
– Не разбирам защо тръгваме толкова рано – заяви баба ѝ в мига, в който излезе от долното ниво. – Още не е съмнало дори.
Беше облечена в жълтата версия на домашната си рокля, но беше готова за път – обула беше хубавите си обувки, а чантата (в тон с тях) висеше от китката ѝ на каишката си от изкуствена кожа. Двамата еднакви телохранители на Асейл стояха зад нея с по един куфар в ръка… и изобщо не изглеждаха щастливи. В което всъщност нямаше нищо чудно – лицата им определено не изглеждаха направени за весели усмивки.
– Дотам са двайсет и три часа, вовó. Трябва да тръгваме.
– Няма да спираме?
– Не. – Не можеше да рискува, когато баба ѝ беше с нея. – Може да шофираш по средата, през деня. Ти обичаш да шофираш.
Баба ѝ издаде звук, който от устата на всеки друг би бил ругатня.
– Най-добре да останем тук. Тук е хубаво. Кухнята ми харесва.
Не, не кухнята харесваше баба ѝ. По дяволите, та тя можеше да готви на преносим котлон, без да ѝ мигне окото… и го беше правила.
Той не е католик – искаше да каже Сола. – Всъщност е наркодилър и атеист. Много скоро ще стане наркобарон…
Ами ако беше бременна, помисли си тя. Защото от два дена не си беше вземала хапчето. Дали това…
По дяволите.
Тръсвайки глава, Сола се върна към реалността и закопча куфара на колелца. След което просто остана да си стои там.
– Е? – подразни я баба ѝ. – Тръгваме? Не?
Сякаш знаеше точно какво чака внучката ѝ.
Или кого, както беше в случая.
На Сола не ѝ беше останала достатъчно гордост, за да се опита да си придаде нехаен вид, докато се оглеждаше наоколо, претърсвайки с очи входа на трапезарията, свода, през който се минаваше, когато идваш от горния етаж или от библиотеката, неголямото преддверие до стъпалата, отвеждащи в мазето. Празни. Не се чуваше и звук от тичащи стъпки, никакво трополене откъм горния етаж, докато някой бърза да навлече риза и да се спусне на долното ниво.
Като се изключи станалото под душа, как би могъл да не я изпрати…
В този миг баба ѝ си пое дълбоко дъх и златното разпятие, което винаги носеше около врата си, проблесна на светлината от лампите.
– Тръгваме – чу се да казва Сола и като вдигна куфара си, се отправи към задната врата.
Отвън ги чакаше напълно невзрачен форд, договорът за наем – сключен на името на фалшивата самоличност, която Сола си беше създала за извънредни ситуации.
Тази, за която никой в Колдуел не знаеше. А в жабката имаше още един комплект документи – за баба ѝ.
Сола отключи колата с дистанционното и отвори багажника. Междувременно хората на Асейл се отнасяха с баба ѝ като с кралица – помогнаха ѝ да слезе по стълбите, понесли багажа и палтото ѝ, което тя очевидно отказваше да облече в знак на протест.
Докато те настаняваха възрастната жена на мястото до шофьора и прибираха куфара ѝ в багажника, Сола огледа задната част на къщата. Също както преди, и сега очакваше да го види, може би как тича през кухнята, за да стигне до нея, преди да си е тръгнала. Или пък как излиза от мазето и изхвърча навън. Или пък как се показва забързано иззад ъгъла, защото е бил на втория етаж.
В този момент се случи нещо странно. Внезапно всички прозорци в къщата проблеснаха по един и същи начин – едва доловимо блещукане заигра по стъклото на всеки от тях и по плъзгащите се врати.
Какво, по…
Капаци, помисли си тя. Над прозорците се спускаха капаци, движението им – толкова незабележимо, че би го пропуснала, ако точно в този миг не гледаше право натам. След това? Сякаш нищо не се беше променило. Мебелите все така се виждаха, лампите светеха, нормално, нормално, нормално.
Още един от охранителните му трикове, помисли си тя.