Отвори вратата откъм шофьора, сложи един крак в колата и се огледа наоколо. Двамата телохранители се бяха отдръпнали, скръстили ръце на гърдите си.
Щеше ѝ се да им каже… ала не, те определено не изглеждаха така, сякаш биха искали да предадат някое съобщение на Асейл.
Всъщност сега, когато бяха настанили баба ѝ в колата, те имаха подчертано разярен вид.
Сола изчака още миг, приковала очи в отворената задна врата. В коридора от другата страна имаше обувки и закачени палта. Толкова обикновено на вид… е, обикновено за някой богаташ. Ала в къщата нямаше нищо средностатистическо. И то не само защото вероятно струваше пет милиона. Или десет.
Извърна се, седна зад волана и затвори вратата. Мирис на ароматизатор за въздух с дъх на лимон изпълни ноздрите ѝ, а под него – далечното зловоние на цигарен дим.
– Не разбирам защо трябва да си тръгваме.
– Знам, вовó. Знам.
С тенекиен звук двигателят се събуди за какъвто живот му беше останал и Сола мина на задна предавка. Докато обръщаше, погледна отворената врата за последен път.
А после вече нямаше никакви извинения да се бави.
Натисна газта и замига учестено, докато фаровете осветиха първо алеята, а след това еднолентовия път, който щеше да ги изведе от полуострова.
Нямаше да тръгне след нея.
– Правиш грешка – сърдито каза баба ѝ. – Голяма грешка.
Ала ти не знаеш цялата история, помисли си Сола, докато спираше пред един стоп и даваше мигач.
Това, което Сола не подозираше… бе, че същото важеше и за нея.
* * *
Асейл наблюдаваше заминаването измежду обръча дървета, заобикалящи задната част на дома му.
През кухненския прозорец видя как тя стои край масата, ровейки в куфара си, сякаш търси нещо, което може би бе забравила.
Тук навън, обич моя – помисли си той. – Онова, което си изгубила, е тук навън.
А после баба ѝ се появи заедно с братовчедите и беше очевидно, че изобщо не одобрява това отпътуване.
Още нещо в нея, което обожаваше.
Беше очевидно също така, че и братовчедите са против. Но разбира се, те никога досега не се бяха хранили по-добре и определено уважаваха всеки, дръзнал да им се опълчи.
Не, бабата на Марисол нямаше грешка.
Докато гледаше как неговата жена се оглежда наоколо, сякаш очаква той да се появи, тъгата ѝ му достави зрънце удовлетворение. Ала най-важното сега бе да убеди вътрешния си звяр да я остави да последва пътя, който си беше избрала.
Не можеше да спори с инстинкта за самосъхранение… точно както не можеше да обещае да се откаже от бизнеса си. Беше работил твърде дълго и твърде много, за да се отдаде на живот от домошарски нощи… дори ако бяха прекарани с нея. Освен това се тревожеше, че нещата със семейство Бенлоис все още не са приключили. Единствено времето щеше да покаже дали няма и друг брат, или пък някой братовчед с алчен поглед, жадуващ да отмъсти за онова, което бе сполетяло неговата плът и кръв.
Тя щеше да е в по-голяма безопасност без него.
Докато Марисол прибираше куфара си в багажника, баба ѝ бе настанена на предната седалка. А после – нова пауза. Всъщност докато тя се оглеждаше наоколо, Асейл имаше чувството, че трябва да го беше видяла… ала не. Очите ѝ се плъзнаха по тънещото в сянка скривалище и продължиха нататък.
В колата. Затвори вратата. Запали двигателя. Обърна.
А после всичко, което остана… бяха стопове, отдалечаващи се по алеята му.
Братовчедите останаха навън още малко. За разлика от нея, те знаеха точно къде се намира Асейл, но не се приближиха. Вместо това се оттеглиха във вътрешността на къщата, оставяйки вратата отворена… за да се прибере, когато изгряващото слънце стане твърде силно.
Сърцето му виеше в гърдите, когато най-сетне излезе от мястото, където се беше скрил.
Докато прекосяваше снега с омекнали крака, се запита дали не е на път да припадне. Главата му се въртеше… вътрешностите му – също. Единственото, което си оставаше все така силно, бяха мъжките му инстинкти, които неумолимо настояваха да излезе на пътя пред нея, да се изпречи пред евтината кола и да ѝ нареди да обърне и да се прибере у дома.
Вместо това си заповяда да влезе в къщата.
В кухнята братовчедите довършваха останките от храна, приготвена специално за тях и прибрана във фризера на увити във фолио порции. Изглеждаха така, сякаш някой беше умрял.
– Къде са мобилните телефони? – попита Асейл.
– В кабинета. – Ерик сбърчи вежди, докато сваляше бележка от пакета с храна. – Притоплете на сто и деветдесет.
Брат му се приближи до вградените в стената фурни и започна да натиска копчета.