– Конвекция?
– Не пише.
– По дяволите.
При други обстоятелства Асейл за нищо на света не би повярвал, че Ивейл хаби почти несъществуващото си желание да говори с приказки за готвене. Ала Марисол и баба ѝ бяха променили всичко… за краткото време, в което бяха тук.
Асейл остави братовчедите си на мира и изобщо не се учуди, че не му предложиха да хапне с тях. След векове, прекарани в преходно съществуване, имаше чувството, че като нищо ще започнат да си крият запаси от храна.
Асейл отиде в кабинета, седна зад бюрото и се загледа в двата еднакви телефона пред себе си. Както можеше да се очаква, мислите му се върнаха към това, как се бе сдобил с тях… и отново видя Едуардо на земята, а после и Рикардо – прикован към стената за мъчения.
Заповяда на ръцете си да вземат телефоните и…
Ръцете му отказаха да се подчинят, тялото му се отпусна в стола. Докато се взираше пред себе си с невиждащ поглед, беше ясно, че и последната капчица мотивация го е напуснала.
Отвори средното чекмедже на писалището, извади една от стъклениците си и смръкна първо с едната, а после и с другата ноздра.
Ако не друго, щипещото усещане го накара да се изправи в стола и миг по-късно най-сетне взе телефоните… и ги включи към компютъра си.
Съсредоточеността му беше изкуствена, вниманието – насилено, ала знаеше, че ще трябва да свикне с това.
Сърцето му, колкото и черно да бе, го беше напуснало.
И пътуваше към Маями.
48
Възможно беше, ако бягаш достатъчно дълго и достатъчно енергично, да накараш тялото си да се чувства, сякаш излиза от юмручен бой.
Докато поставяше крак пред крак на пътеката за бягане, Рот се върна към последната си тренировка с Пейн.
Беше я излъгал. Когато най-сетне се бе съгласил да поеме задълженията на крал, братята и Бет бяха съставили списък с правила, целящи да го накарат да успокои топката в сферата на физическия риск. Не беше особено приятен разговор, а той бе нарушил условията поне един път, за който всички знаеха, и още много, без да го хванат. След като го заловиха да се бие в града, отново се съгласи да изважда камите само с церемониална цел и оттогава миризмата на разочарованието на неговата шелан бе достатъчна, за да го държи в правия път.
Е, това, както и фактът, че именно по онова време окончателно беше изгубил остатъка от зрението си.
Пък и те имаха право – кралят трябваше да бъде преди всичко жив; да се разправя с лесъри из задните улички на Колдуел, вече не можеше да бъде водещото в живота му.
И никакви спаринг-двубои с братята.
Никой от тях не искаше да рискува той да пострада.
А после се беше появила Пейн и макар че първоначално я беше сметнал за мъж, когато разкриха истинската ѝ самоличност, той получи зелена светлина… именно защото тя беше жена.
Спомни си как се бе промъкнала в мъжката съблекалня и бе допряла нож в гърлото му.
Сега… сега вероятно можеше да се бие с когото си поиска. И ѝ дължеше извинение.
Протегна ръка и увеличи скоростта на пътеката. Тази машина беше преоборудвана – на конзолата имаше кукички, както и подплатен колан, направен за него. Благодарение на еластичните въжета, опънати между двете, можеше да се пусне и пак да не падне, леките подръпвания в кръста му казваха къде се намира по отношение на пътеката.
Страшно удобно в нощ като тази… О, чакай малко… всъщност вече беше ден.
Ускори темпото и както винаги умът му се извиси над усилието, сякаш това, че тялото му беше заето, го освобождаваше да се зарее където поиска. За съжаление, досущ като хеликоптер с повредени контролни уреди, мислите му непрекъснато се блъскаха в остри скали – родителите му, неговата шелан, възможността да имат дете, всички празни години, които се простираха пред него.
Поне да имаше зрението си. Тогава би могъл да излиза и да се бие с врага. Ала сега бе хванат като в капан – от слепотата си, от своята Бет, от вероятността тя да е бременна.
Разбира се, ако я нямаше Бет, той щеше да се развихри и да посее смърт, докато не загинеше достойно на бойното поле. Макар че без нея вероятно изобщо не би се качил на престола.
След всичко, което баща му беше постигнал през трагично краткото време, което бе имал, Рот трябваше да последва първоначалния си инстинкт и да не тръгва по стъпките му. В продължение на два века расата се беше справяла достатъчно добре без никой зад руля; вероятно можеха да продължават така до безкрай.
Мислите му се насочиха към Ичан. Може би кучият син щеше да открие, че съвременните поколения не се нуждаят от крале.