Седеше на кухненската маса в имението на Рив с чаша кафе и домашно опечена кифла, изпълнена с тревожни мисли за съдбата на краля, целувките на Трез, суровия поглед на Ай Ем, несигурното си бъдеще…
Най-вече целувките на Трез.
Не го беше виждала нито с други, нито насаме, откакто бяха излезли от банята и бяха отишли в кухнята, за да намерят брат му.
И тя май се радваше, че е така.
Нещата, останали недовършени между тях… сексуалните неща, останали недовършени, точно сега щяха да бъдат твърде много за нея. Докато беше в плен на момента, всичко ѝ се бе струвало толкова естествено, дори предначертано… ала сега, когато главата ѝ се беше прояснила, не можеше да не се зачуди какво си беше мислила.
Бъдещето приближаваше и щеше да ѝ бъде достатъчно трудно и без напрежението от това, да се влюби.
А именно натам отиваха нещата.
Докато мозъкът ѝ се гърчеше в главата ѝ, тя отпи глътка кафе, изгори си устната и в раздразнението си реши, че не е сложила достатъчно захар. А и беше сипала твърде много кафе във филтъра. И на всичкото отгоре водата не беше достатъчно студена, така че сега се усещаше металически привкус.
В действителност кафето си беше отлично. Вътрешното ѝ аз се бореше за равновесие.
Ала поне по въпроса с кафето можеше да направи нещо.
Посегна към малката захарница, протегна ръка, изви се в кръста и…
Тялото ѝ не толкова се схвана, колкото замръзна в тази поза… сякаш всички стави, които участваха в движението, изведнъж се бяха превърнали в камък.
Ужасът накара сърцето ѝ да забие четворно по-бързо, пот изби по лицето и гърдите ѝ. А когато опита да отвори уста, за да си поеме повече въздух, установи, че дори челюстта ѝ не помръдва… макар че това може и да беше от страх.
Изведнъж тишината в къщата сякаш я притисна от всички страни.
В планинското убежище на Рив нямаше никого. Останалите Избраници бяха в Светилището – на посещение при тяхната директрикс Амалия, след свалянето на Рот от престола. Ривендж беше в Колдуел. Догенът, който сега работеше на смени между това място и имението на Братството, бе останал в града, с оглед на печалната новина.
Пресмятайки трескаво, тя се опита да си спомни колко време беше минало, преди сестрите ѝ да бъдат засегнати завинаги.
Не бяха дни. Може би месеци, измерено в човешко време.
Прескъпа Скрайб Върджин… ами ако това беше то?
Съсредоточавайки цялата си енергия, тя се опита да откачи заключените врати на ставите си и не стигна доникъде. Единственото, което помръдна, бяха сълзите, изпълнили очите и оросили ресниците ѝ. Беше толкова странно – въпреки че беше напълно вкаменена, усещаше абсолютно всичко. Горещите струйки, стичащи се по бузите ѝ. Топлината, долитаща отгоре и милваща слепоочията и връхчетата на ушите ѝ. Хладното течение около обувките ѝ с меки подметки. Опарването на езика и гърлото ѝ.
Усещаше дори глада, който я бе накарал да слезе в кухнята.
Какво щеше да прави, ако не…
Треперенето започна от бедрата ѝ – първо съвсем слаби тикове, които бързо се усилиха. След това беше ред на ръцете. На раменете ѝ.
Сякаш тялото ѝ се мъчеше да се отскубне от затвора си, разтърсваше метафоричните решетки, които се бяха захлопнали около нея.
– Ехо?
Мъжкият глас долетя отдалече, откъм другата страна на къщата, и Селена се опита да отговори. Не излезе нищо, освен немощен стон – всичко в нея вибрираше, от зъбите до пръстите на краката тя се тресеше необуздано…
В мига, в който Трез прекрачи прага, тялото ѝ се отскубна от невидимия си затвор; крайниците ѝ изригнаха, блъскаха се в нещата наоколо, мятаха се, най-после свободни. А после тя рухна и удари главата си в ръба на чашата с кафе, кифличката подскочи в чинията си, тракането на захарницата и гръмотевичният удар, с който гърдите ѝ се блъснаха в масата, отекнаха като взрив на бомба.
– Селена!
Трез я улови, преди да се е свлякла на пода; силните му ръце я обгърнаха и я стиснаха здраво, докато в тялото ѝ всичко, което преди малко се бе вкаменило, сега сякаш се втечни. Тя не толкова се облегна в обятията му, колкото се разтопи. И не защото беше възбудена.
– Какво става? – попита той, докато я изнасяше от кухнята и я слагаше да легне върху канапето срещу камината във фоайето.
Селена отвори уста, за да отговори, но от нея не излезе нито звук. Вместо това всеки детайл от тъмната дървена ламперия и огнището от речни камъни, и препарираната сова върху полицата над камината станаха болезнено ясни, очите ѝ направо изгаряха от остротата на зрението ѝ.
Затвори очи и простена.
– Селена? Селена.