Сега я изпълваше причудлива летаргия, толкова силна, че буквално усещаше как някакъв вихър засмуква всичката ѝ енергия и тя никога нямаше да се освободи от него. Смътно си даде сметка, че е грешала за болестта. Винаги си бе мислила, че са ставите, ала сега имаше чувството, че проблемът са мускулите ѝ.
От суеверие сестрите ѝ никога не бяха говорили за подробностите. Единственото, за което знаеше, бе краят.
Сега ѝ се искаше да бе разпитала онези, които бяха засегнати от болестта. Още щом бе усетила първото едва забележимо схващане преди… колко време беше минало?
Много.
Определено навлизаше в последния стадий…
Нещо я докосна по устата. Нещо влажно… кръв.
– Пий – нареди Трез. – Пий, по дяволите, пий…
Езикът ѝ се показа и опита кръвта му и вкусът ѝ я накара да простене от жажда. Ала не мислеше, че е в състояние да преглътне…
О, да, да, ето че беше.
Селена впи устни в разреза, който бе направил върху китката си и о, божествена насита! С всяка глътка усещаше как силата ѝ се завръща, изпълвайки я така, както летаргията я бе оставила празна.
И колкото повече вземаше, толкова повече искаше, жажда се разгаряше в нея вместо насищане.
Ала Трез като че ли нямаше нищо против. Нищичко.
С нежни ръце той я намести, така че да легне в скута му, с изпънати крака и ръце – вдигнати над главата. И докато пиеше от него, той бе всичко, което Селена виждаше – красивите му бадемови очи, съвършено оформените устни, тъмната кожа и късо подстриганата коса.
Досущ както преди в присъствието му, тя почувства, че се връща обратно към онова място на отчаяние, към сексуалната нужда, заличила напълно способността ѝ да разсъждава трезво.
Дълбоко в глъбините на съзнанието си знаеше, че всяка постъпка, направена в това състояние, вероятно бе нещо, за което щеше да съжалява, ала изобщо не я беше грижа. Всъщност първият истински пристъп на болестта я накара още по-отчаяно да закопнее нещата между тях да продължат.
И може би нямаше да се влюби.
Може би… щеше да успее да се закорави срещу чувствата.
Та нали именно вкочаненост я очакваше в бъдещето.
30 Гласов асистент, разработен за продуктите на „Епъл“. – Бел. прев.
50
Застанал на прага на спалнята си, Джон Матю усещаше приближаването на нов пристъп.
Докато сестра му говореше, а той кимаше, умът му се оттегли в онова място, където се раждаше епилепсията, хаос от електрически импулси, заплашващи да превземат всичко… само че – дотук с това. Тъкмо когато бръмченето им започна да се усилва, той сложи край с помощта на волята си.
Няма. Да. Я. Бъде…
И я виж ти – взе, че подейства. Не отведнъж, ала постепенно кресчендото на пращенето и електрическите искри, заплашващи да го нокаутират, започнаха да отслабват.
– Е… ще го направиш ли? – попита Бет с широко отворени очи. – Имаме около час. На Ласитър му трябва толкова, за да се подготви.
Джон Матю си заповяда да се съсредоточи и опита да навърже думите, които тя беше наговорила, докато…
Боже мой, помисли си той.
Човече, като никога беше доволен, че е ням. Защото, ако трябваше да говори, тя щеше да разбере, че се намира в много особено емоционално състояние. Ръцете му бяха по-сигурни, отколкото би бил гласът му.
Нещо в молбата ѝ го беше разтърсило.
– За мен ще бъде чест – отвърна на езика на знаците.
Преди да успее да свали ръце, сестра му се хвърли на врата му и го прегърна толкова силно, че едва не му откъсна главата. А когато Джон затвори очи и отвърна на прегръдката ѝ, времето сякаш спря…
Изневиделица го връхлетя видение. В един миг стоеше пред спалнята си, а в следващия…
Единственото, което виждаше, бяха сълзи… ала всъщност не, беше дъжд. Дъжд върху предното стъкло на кола… кола, която беше обичал. А после посегна към стартера и…
Бет се отдръпна и сякаш от много далеч той видя как устните ѝ се движат, как оформят още думи. Успя да кимне на правилните места, ала в мига, в който тя излезе и затвори вратата зад себе си, всичко това изчезна.
Опрял чело във вратата, Джон Матю нямаше представа защо сълзи изпълниха очите му… нито защо гърдите му преливат от гордост и щастие.
– Добре ли си? – прошепна Хекс зад него.
Той се обърна в мрака и кимна… а после осъзна, че тя не може да го види.
– Да, знам – каза тя. – Но понякога трябва да го изрека на глас.
Чу се щракване, когато Хекс запали лампата от нейната страна на леглото, и Джон избърса лицето си, нехайно, сякаш просто се беше изцапал. Ала тя беше симпат… и можеше да го прочете като отворена книга.