Всъщност и сама не беше сигурна как ще постъпи Фюри, ако научи… строго погледнато, след като беше правила секс с друг, извън Примейла или някой от братята, тя би трябвало да бъде низвергната. Ала трудно бе да си сигурен колко от старите традиции бяха оцелели в тези нови времена.
Не че имаше значение. Нейните дни бяха преброени.
И именно затова, когато Трез спря, почувствал колко е стегната, тя бе взела нещата в свои ръце. Твърдо бе решила да не изпусне този шанс, особено след онова, което се беше разиграло в кухнята на долния етаж.
Внезапно си помисли за онази, на която той бе обещан… и усети, че я жегва болка в гърдите.
– Не се тревожи – каза изтощено. – Няма какво да се направи.
– Аз все пак имам чест – сопна се той.
– Не исках да те засегна.
Трез затвори очи и промълви:
– Не бива да се извиняваш.
– Не виждам какъв е проблемът. Тялото си е мое и мога да го дам комуто поискам… избрах теб, а ти също ме желаеше.
При тези думи клепачите му се повдигнаха.
– Аз те нараних.
– Това, от което ме заболя, бе, че спря.
Трез поклати глава.
– Ама че бъркотия.
– Според кого?
– Не знаеш и половината. – Но поне се приближи и седна на леглото. Отново взе главата си в ръце и изпусна силно дъха си. – Не трябваше да бъда аз, Селена. Всеки друг, но не и аз.
– Отново ти повтарям – не смяташ ли, че единствено аз имам право да преценя това?
– Но ти не ме познаваш.
– Знам достатъчно. – Та нали ѝ беше казал за човешките жени. За родителите си. За това, че е обещан на друга. Какво друго би могло да има?
– Не. Ти не…
В стаята се разнесе звук и на Селена ѝ отне миг, докато осъзнае, че звъни телефон.
– Това някакъв шибан майтап ли е! – изръмжа Трез и посегна покрай нея към възглавницата. Там, очевидно изпаднал от джоба на панталона му, който се бе озовал върху колоната на леглото, лежеше мобилния му телефон с екрана нагоре.
Той провери номера… и погледна към часовника.
– Колко е… о, мамка му.
– Какво има? – попита тя.
– Трябва да отговоря. – Той се огледа наоколо, сякаш търсеше място, където да се усамоти. – Ей сега се връщам.
Селена загледа как се отдалечава по коридора… голото му тяло беше великолепно и докато очите ѝ се плъзгаха по гърба му, се опита да прецени дали изобщо някога отново ще има възможност да бъде с него.
Затваряйки очи, тя се отпусна по гръб и усети болка ниско в таза, която я нямаше преди.
Да, беше я заболяло. Ала не толкова, че да я накара да съжали… или да не иска да го направи отново.
Само дето нещо ѝ нашепваше, че това не беше част от нейното бъдеще.
Трябваше да му каже.
Ала нямаше как да върне това решение назад.
53
В крайна сметка Рот подписа шибаната прокламация за разтрогване.
Това, което му помогна да се реши, беше пръстенът на майка му върху кутрето му: рубинът беше символ за тържествения обет, който Бет му беше дала, и го накара да се замисли за всичко, което тя бе сторила за него. За да се обвърже с него, тя му бе отдала вярата, сърцето, бъдещето си – на него и на неговите братя, на неговите традиции, неговите обичаи… обръщайки напълно гръб на човешката си страна, дотам, че вече не поддържаше никакви връзки с хората, нямаше нищо освен него и братята му, работата му – превзела живота и на двама им.
Вярно, беше спечелила много. Но също така бе изгубила всичко, което бе познавала някога. И го беше направила заради него. Заради тях.
В този миг най-важното не беше престолът. А това, да се окаже на нейната висота – трябваше да подкрепи своите думи с подписа си. Въпреки че ненавиждаше всичко това – от аристократите и шайката копелета до усещането за загуба, което идваше с този шибан лист хартия – той трябваше да удържи на думата, която беше дал на Бет.
Нейните традиции бяха също толкова важни, колкото и неговите.
Ако не подпишеше? Щеше да се отнесе към нея със същото неуважение, с което и Съветът.
А това наистина бе най-логичният начин да заобиколят глимерата.
Едно чудесно малко „да-ви-го-начукам“ в отговор на техните машинации.
– Къде е химикалката? – изръмжа той.
Рив я сложи в десницата му, а с другата ръка той стисна дланта на Бет.
– Къде трябва да се подпиша?
– Ето тук – задавено отвърна тя. – Точно тук.
Рот я остави да насочи върха на химикалката към мястото, където трябва да беше редът, и надраска името си.
– А сега какво? – попита, след като го стори.
Рив се изсмя гадно.