Не беше тук…
– Може ли да взема палтото ви? – попита един доген до лакътя му.
Кор го погледна и икономът побърза да отстъпи.
– Не.
– Както желаете, господарю. – Поклонът, с който бяха придружени тези думи, бе толкова дълбок, че догенът почти докосна лъскавия под. – Но разбира се…
В този миг се появи Ичан в целия си блясък. Беше облечен със сатенено сако с цвят на кръв, а върху меките мокасини със златна нишка бяха избродирани инициалите му. Страшно изтупан тип, поне в собствените му очи.
– Добре дошли, добре дошли. Пийнете нещо… Клаус, обслужи тези господа.
Кор остави копелетата да отговорят вместо него, а самият той реши да отиде в друга стая.
Аристократите неизменно утихваха, когато той минеше покрай тях, очите им – разширени от страх и респект… което и беше причината да се появи въоръжен. Искаше видът му да е недвусмислено напомняне у кого всъщност е властта.
Докато се разхождаше наоколо, мимоходом забеляза, че Троу бе прав за обзавеждането. Съвременно „изкуство“ задушаваше всичко наоколо, изпълваше ъглите и стените, тъпчеше се около столове, маси и дивани, които бяха толкова разкривени, че не можеше да не се зачудиш къде всъщност би могъл да седне някой гостенин. А цветовата гама беше същински хаос, в който единственият свързващ елемент бе това, че ярките несъгласувани багри направо заслепяваха очите…
Колко ли дълго щеше да го чака? Дали щеше да е облякла палто?
Разбира се, че щеше.
Ами ако някой я попиташе защо излиза? Ами ако я хванеха, докато се прибира в къщата…
– Кор? – тихичко го повика Троу.
– Да?
– Време е. – Троу кимна към библиотеката, в която имаше само рафтове с книги – останалите мебели, слава богу, бяха изнесени.
Или поне по-голямата част от тях. В средата на помещението се издигаше подобен на трон стол, както и маса, върху която лежеше голямо парче пергамент, восък за печатите и много, много ленти.
А, да – сцената на триумфа на Ичан.
Не че щеше да трае много дълго.
Кор се приближи и застана на прага, срещайки погледите на всеки член на глимерата, докато минаваха покрай него. Когато всички се събраха, той се обърна към множеството, а копелетата застанаха около него, така че никой не можеше да излезе от библиотеката…
В този миг входната врата зад тях се отвори отново и струя студен сух въздух нахлу в имението като неканен гостенин. Кор погледна през рамо и се намръщи.
„Неканен гостенин“ беше точното описание – Ривендж, номиналният лийдайър на Съвета, прекрачи прага, сякаш мястото му принадлежеше, като се подпираше на червения си бастун, а дългото му самурено палто се развяваше зад него.
Усмихваше се, пресметливостта в лилавите му очи беше красноречиво предупреждение.
– Закъснях ли? – извика той и се приближи до Кор, приковал поглед в неговия. – За нищо на света не бих пропуснал всичко това.
Кой, по дяволите, го беше поканил, почуди се Кор. Ривендж беше твърдо на страната на бившия крал, опасен шпионин в редиците им.
В библиотеката Ичан се обърна по средата на жеста си, размахал старовремско абаносово цигаре… и замръзна, когато видя кой е пристигнал.
Ривендж вдигна бастуна си вместо поздрав.
– Изненада – каза той и се насочи право към събралото се множество. – Не ме ли очаквахте? Та аз бях в списъка с поканените.
Троу понечи да пристъпи напред, но Кор го улови и го принуди да спре.
– Не. Може да не е сам.
В миг ръцете на войниците му изчезнаха под дрехите им. Също като неговите.
Ала братята така и не се появяваха.
Значи, това бе съобщение, помисли си Кор.
Ичан погледна към него, сякаш очакваше той да се оправи с натрапника, но когато никой от групичката бойци не помръдна, аристократът се прокашля и се приближи към Ривендж.
– Нека поговорим – каза той. – Насаме.
Ривендж се усмихна, сякаш вече беше впил зъби в гърлото на този идиот.
– Не, не насаме. Не и за това.
– Не си добре дошъл тук.
– Искаш да се опиташ да ме изхвърлиш ли? – Ривендж се изстъпи. – Защо не пробваш и да видим какво ще стане? Или пък накарай някой от тези главорези да го направи вместо теб.
Ичан отвори уста като риба, цялата му самонадеяност се изпари.
– Така си и мислех.
Ривендж бръкна под палтото си и Ичан изписка уплашено; аристократите в стаята се щураха като добитък, който чака да бъде заколен.
Кор отново погледна през рамото си. Вратата беше отворена – прислугата вероятно беше прекалено объркана, за да я затвори… или пък се беше изпарила.
Ривендж нарочно я беше оставил да зее широко. Отсега планираше слизането си от сцената.