– Нося ви поздрави от Рот, син на Рот – заяви той, все така ухилен самодоволно. – Както и документ, който би искал да сподели с всички вас.
Той извади един картонен цилиндър изпод мишницата си и когато свали капачето му, аристократите ахнаха… сякаш очакваха нещо да избухне.
И нищо чудно вътре наистина да се криеше своеобразна бомба.
Ривендж разви един свитък, от който висяха червени и черни ленти, но вместо да го прочете, го подаде на Ичан.
– Мисля, че тази чест се полага на теб.
– Какво е… – Думите заглъхнаха върху устните на аристократа, когато очите му се плъзнаха по листа пред него. След един миг извика: – Тим. Тим!
– Да, вярвам, ще откриеш, че е напълно изряден и законен. Рот не е обвързан с нея. Разведоха се преди около три седмици… и макар да не съм адвокат, съм доста сигурен, че не можеш да обосновеш един вот на недоверие с несъществуващ проблем.
Високият слаб адвокат се приближи, препъвайки се, и се наведе над документа, сякаш отблизо по-добре щеше да разбере онова, което бе написано там.
Изражението, появило се върху лицето му, беше целият превод, от който мнозинството се нуждаеше – неверие отстъпи място на ужас, сякаш пред него действително беше избухнала бомба.
– Това е фалшификат! – заяви Ичан.
– Има всички необходими свидетели и аз съм един от тях. А може би искаш Рот и Братството да дойдат и лично да потвърдят валидността му? Не? О, и не се тревожи. Не очакваме какъвто и да било отговор от ваша страна. Такъв няма.
– Да си тръгваме – прошепна Кор.
Ако беше на мястото на Рот, следващият му ход щеше да бъде да нападне къщата… а вътре нямаше достатъчно прикритие, ужасното изкуство и големите отворени пространства не предлагаха никаква защита.
Докато гласовете на аристократите се смесваха и усилваха, Кор и войниците се дематериализираха на поляната отпред. Приготвяйки се за битка, те извадиха пистолетите си.
Само че отвън нямаше никого.
Никакви братя. Никакво нападение… Нищо.
Тишината беше оглушителна.
55
Като всички големи смени в живота, слънцето и луната не обръщаха никакво внимание на драмите, които се разиграваха на земята, разписанието им – напълно незасегнато от променящите се съдби там долу.
Беше доста след полунощ, когато Рот се събуди до своята шелан в брачното им легло, обвил ръка около кръста ѝ и взел едната ѝ гърда в шепата си. За миг се зачуди дали всичко това наистина се беше случило – периодът ѝ на нужда, онази гадост от страна на Съвета, техният отговор.
Може би всичко бе просто един кошмар.
Сгуши се по-близо до Бет, като внимаваше да държи възбудата си настрана. От сега нататък щеше да остави неговата лийлан да започва всеки сексуален контакт, поне докато не разберяха дали е бременна. А ако беше… е, не беше сигурен какво щеше да прави тогава…
Господи, наистина ли мислеше така?
– Буден си – каза Бет.
– Откъде знаеш? – промълви той в косата ѝ.
Тя се обърна в ръцете му.
– Просто знам.
Останаха да лежат така сякаш цяла вечност. Господи, как само му се искаше да може да я види… но вместо това се задоволи да прокара пръсти по чертите ѝ.
– Как се чувстваш? – попита той.
– Победоносно. – По гласа ѝ усещаше, че се усмихва. – Господи, обичам Ривендж. Наистина го занесе в Съвета.
Когато Рот не отговори, тя въздъхна.
– Това е нещо хубаво, Рот. Наистина.
– Да, така е. – Той я целуна по устата и се отдръпна. – Умирам от глад. Яде ли ти се нещо?
– Всъщност… не. Не съм гладна, но трябва да е време за Първото хранене. Освен ако не сме го проспали?
– Мисля, че е минало. А вие го наричате закуска, нали така? – Рот стана от леглото и отиде да пусне Джордж от банята. – Съмнявам се, че някой друг е буден. Партито продължи до пет следобед.
Когато отвори вратата на банята, кучето го посрещна възторжено, нашийникът му дрънчеше, опашката му се удряше в касата на вратата, в крака на Рот, в стената, докато обикаляше в кръг и се усмихваше така, че се разкиха.
– Рот?
– Здравей, моето момче. – Той коленичи пред кучето. – Какво става, голямото ми момче? Кой е голямо момче…
– Рот.
– Да?
– Да идем на работа, след като се нахраниш.
– Опитваш се да ме накараш отново да се метна на коня? – Той погали гладката глава на ретривъра и кучето кихна.
– Аха.
Рот потърка лице.
– Душ. Храна. След това ще говорим.
– Искаш да кажеш – ще работим.
Добрата новина, предполагаше той, бе, че в банята никой нямаше да очаква нищо от него. И докато се пъхваше под струята още преди да се е стоплила, и сам не знаеш защо бърза. Тази негова жена щеше да го ръчка, докато той не се върнеше на трона и не се зариеше в бумащина.