Звукът от удари с чук откъм долния етаж привлече вниманието му. Какво по…?
– Стълбите – каза той на кучето.
Докато Джордж го водеше към първия етаж, звуците постепенно се усилваха, но все още бяха приглушени… а носът му улови миризмата на циментов прах. Както и още нещо…
– Здрасти – обади се Рейдж. – Какво става?
Рот протегна ръка и остави братът да се здрависа.
– Нищо. Как вървят нещата там?
– Свалят настилката на пода. Закрихме вратата с дебел найлон, за да спира праха… Фриц се надяваше да оставим отворено, за да може да чисти всяка сутрин, след като си тръгнат. Ние обаче му провалихме плановете.
– Браво на вас.
От другата страна на найлоновата преграда се чуваха мъжки гласове на фона на чукове, удрящи се в камък; по бъбренето си личеше, че мъжете се познават и разбират прекрасно.
– Колко са?
– Седем. Искаме да свършат възможно най-бързо, защото всички сме малко нервни… Джон е тук с мен.
– Здравей, Джон. – Рот кимна натам, откъдето долиташе миризмата на другия вампир.
– Казва здрасти… и иска да знае как е Бет.
– Добре е. Много добре… благодаря ти за всичко, синко.
– Казва, че за него е било удоволствие.
Добро хлапе. Което се превръщаше в страхотен мъж, помисли си Рот.
– Е, искам да вляза и да се запозная с тях – избъбри той без някаква особена причина.
Възцари се дълго мълчание… през което Рот бе готов да се обзаложи, че Рейдж и Джон си разменят погледи, които казват „няма да я бъде“.
– Отлично, радвам се, че сте съгласни – промърмори той и даде знак на Джордж.
Кучето му съобщи, че са стигнали до преграда, като спря. Рот протегна ръка и напипа плътен найлонов лист. Пусна твърдия повод на Джордж и отмести найлона с две ръце, за да не го откъсне.
Гласовете начаса замлъкнаха.
Освен един, който прошепна:
– Мили… боже.
Изведнъж се разнесе дрънчене като от инструменти, пуснати на пода… а после шумолене.
Сякаш седмина едри мъже бяха коленичили.
За миг Рот почувства, че се просълзява зад тъмните очила.
– Здрасти – каза, опитвайки се да звучи непринудено. – Как върви работата?
Никакъв отговор. Съвсем ясно усещаше миризмата на слисване… като задушен лук, но не неприятно.
– Господарю – разнесе се нисък глас. – Вашето присъствие е огромна чест за нас.
Рот отвори уста, за да отхвърли тези думи… но когато си пое въздух, разбра, че това е самата истина. За всеки един от тях. Те бяха завладени от искрено и огромно страхопочитание.
– Добре дошли в моя дом – каза той с дрезгав глас.
* * *
Джон, който се беше мушнал под найлона след Рот, стоеше зад него и си мислеше – крайно време беше.
Седмината работници бяха паднали на коляно, свели глави и ту поглеждаха към Рот, ту отново свеждаха очи, сякаш той бе слънцето и те не можеха да се взират в него твърде дълго.
А после кралят проговори и четирите простички думи, които излязоха от устата му, сякаш преобразиха всичко. Работниците като един вдигнаха очи и го погледнаха с… нещо като обич.
Рот се престори, че се оглежда наоколо.
– Е, как върви работата според вас?
Мъжете се спогледаха, а после главният майстор, онзи, който им беше представил работниците, докато братята ги претърсваха за оръжие, отговори:
– Ще трябва да свалим настилката на пода. И да сложим нова.
Ново споглеждане… докато Рот продължаваше да мести напред-назад очите си, скрити зад непрозрачните очила, сякаш оглеждаше какво става.
– Вие… – Главният майстор се прокашля, сякаш го бяха засегнали. – Бихте ли предпочели друга бригада?
– Какво?
– Да не сме си навлекли неодобрението ви по някакъв начин, за да ви накараме да дойдете тук?
– Господи, не. Просто бях любопитен. Това е всичко. Не разбирам нищо от строителство.
Главният майстор огледа мъжете си един по един.
– Защото то е недостойно за вас.
Рот се засмя рязко.
– Как ли пък не. Това е почтен труд. Нищо срамно няма в него. Е, как се казвате?
Очите на главния майстор едва не изскочиха, сякаш това бе последното, което беше очаквал.
– Аз съм Елф. Това е… – Той изреди набързо имената на останалите.
– Всички ли имате семейства? – попита Рот.
– Аз имам дъщеря и съм обвързан – отвърна Елф. – Макар че първата ми шелан почина при раждане.
Рот сложи ръка върху сърцето си, сякаш нещо го беше пронизало.
– О, по дяволите. Толкова съжалявам.