Главният майстор примига насреща му.
– Аз… благодаря ви, господарю.
– Преди колко време я изгуби?
– Дванайсет години. – Мъжът се прокашля. – Дванайсет години, три месеца и седемнайсет дни.
– Как е дъщеря ти?
Главният майстор сви рамене. После поклати глава.
– Добре е…
Един от работниците зад него, онзи, който беше казал „мили…боже“, се обади:
– Парализирана е. И е истински ангел.
Началникът му начаса го стрелна с гневен поглед… сякаш не искаше Рот да бъде притесняван.
– Тя е добре – отсече той.
– Парализирана? – Рот сякаш пребледня. – От раждането?
– Ъъъ… да. Получи наранявания. Беше родена без ничия помощ. Освен моята, а аз с нищо не можах да помогна.
– Къде, по дяволите, беше Хавърс?
– Не можахме да стигнем до клиниката.
Ноздрите на Рот се разшириха.
– Лъжеш ме.
Веждите на главния майстор подскочиха слисано.
– Никой не беше виновен, господарю. Освен мен.
– Мислех, че се занимаваш със строителство. Или си учил медицина?
– Не съм.
– Как тогава е по твоя вина? – Рот поклати тъжно глава. – Извинявай. Виж, радвам се, че дъщерята ти е оцеляла.
– Това е най-голямата благословия в живота ми, господарю.
– Сигурен съм, че е така. Твоята шелан сигурно ужасно ти липсва.
– Всяка нощ. Всеки ден. Въпреки че втората ми шелан ми е невероятна опора.
Рот кимна, сякаш знаеше точно за какво говори другият мъж.
– Разбирам те. Прекрасно те разбирам. Нещо подобно се случи и с моя брат Тор.
Последва дълга пауза, преди главният майстор най-сетне да проговори:
– Не знам какво друго да кажа, господарю. Освен че ни оказахте огромна чест с присъствието си.
– Не е нужно да казваш нищо. А аз ще ви оставя на мира. Само ви губя времето. – Рот вдигна десница и помаха непринудено. – До по-късно.
И той излезе, оставяйки работниците занемели.
– Винаги ли е такъв? – попита главният майстор вцепенено.
Рейдж кимна.
– Той наистина е достоен мъж.
– Не мислех, че ще е… такъв.
– Какъв?
– Толкова достъпен.
– И защо не?
– Слуховете. Казваха, че е високомерен. Недосегаем. Че не се интересува от такива като нас. – Главният майстор тръсна глава, сякаш не можеше да повярва, че го е изрекъл на глас. – Имах предвид…
– Не, няма нищо. Мога да си представя защо си мислил така.
– Прилича на баща си – обади се по-възрастният работник отзад. – Одрал му е кожата.
– Познавал си го? Бащата на Рот, искам да кажа? – попита Рейдж.
По-възрастният мъж кимна.
– А веднъж ги видях двамата заедно. Младият Рот беше на пет годинки. Винаги стоеше до баща си, когато кралят приемаше обикновените граждани. Аз водех спор за земя с наемодателя ми, който беше част от глимерата. И да знаете, кралят отсъди в моя полза. – Цялата аура на работника излъчваше тъга. – Спомням си, когато кралят и кралицата бяха убити. Сигурни бяхме, че наследникът им също е загинал… а докато разберем, че не е така, младият Рот вече беше изчезнал.
– Чух, че наскоро е бил прострелян – каза главният майстор. – Вярно ли е?
– Не говорим за това – отвърна Рейдж.
Другият мъж се поклони.
– Разбира се. Извинявам се.
– Както казах, всичко е наред, не се тревожи. Хайде, Джон, да оставим тези мъже да работят. – Джон кимна, а Рейдж добави: – Кажете ни, ако ви трябва нещо.
Джон понечи да последва брата, ала спря в пролуката между найлоновите завеси. Работниците все още се взираха там, където допреди малко бе стоял Рот и бе разговарял с тях, сякаш отново разиграваха случилото се в главите си. Сякаш бяха станали свидетели на историческо събитие.
Докато излизаше от стаята, Джон се зачуди дали Рот си дава сметка какъв ефект беше оказал върху тях.
Вероятно не.
57
Седнала пред тоалетката си, Ана усещаше единствено съвсем слаба умора от наскорошния епизод. С всяка изминала нощ все повече се чувстваше като себе си, тялото ѝ си възвръщаше силите, умът ѝ – също.
Ала всичко се бе променило.
Първо, братята се бяха преместили в съседната стая. И дванайсетимата. И се редуваха да стоят на стража, така че вратата, отвеждаща в спалнята, която тя делеше с Рот, винаги се охраняваше.
А след това храната. Рот не ѝ позволяваше да сложи в уста нищо, което преди това не е било опитано от него или някой от братята… след което следваше известен период на изчакване.
И накрая – тревогата, която виждаше върху лицето на своя хелрен всеки път щом погледът ѝ го хванеше неподготвен.