– Рот, ти не си подготвен за агресия.
– Ще бъда.
– Не. Забранявам ти.
Сега бе негов ред да я изгледа свирепо.
– Никой не заповядва на краля.
– С изключение на мен – отвърна тя, без да трепне. – И двамата го знаем.
При тези думи в стаята се разнесе тих смях… на уважение.
– Причинили са същото и на баща ми – глухо каза Рот. – Само че на него отровата е струвала живота.
Ана сложи ръка на гърлото си.
– Но… той умря от естествена смърт…
– Всъщност не. И като негов син, мое задължение е да поправя това злодеяние… също както и онова, което бе причинено на теб. – Рот избърса кръвта от устата си. – Чуй ме, Ана, и ме чуй добре, защото това е истината – няма да бъда кастриран по този начин нито от теб, нито от някой друг. Душата на баща ми ме преследва като призрак, броди из дебрите на ума ми, говори ми. Също като теб – ако бяха успели да те вкарат в гроба. Съдбата ми отреди да живея с първото. Не очаквай от мен да допусна и второто.
Ана се приведе настоятелно към него.
– Но ти имаш Братството. Нали именно затова съществуват, именно така ти служат. Те са личната ти стража.
Докато тя умоляваше своя хелрен, броят и физическата мощ на братята я притискаха от всички страни… по най-добрия възможен начин.
– Възложи го на тях – умоляваше тя. – Нека те накарат виновните да си платят.
Окървавената ръка на Рот се вдигна и Ана си помисли, че иска да стисне нейната. Вместо това той я положи върху роклята ѝ, точно под корсажа… над утробата ѝ.
– В теб расте нов живот – дрезгаво каза той. – Усещам го по миризмата.
За същото си мислеше и тя… макар и по съвсем различни причини.
Здравото око на Рот срещна погледа ѝ.
– Така че не мога да позволя някой друг да свърши онова, което е мое задължение. Дори ако успеех да те погледна в очите след подобна слабост… никога не бих могъл да срещна погледа на сина или дъщеря си, знаейки, че не съм имал смелостта да се погрижа за собственото си семейство.
– Моля те, Рот…
– Какъв баща бих бил тогава?
– Баща, който е жив.
– Засега. Ако не защитя онова, което е мое, то ще ми бъде отнето. А аз няма да изгубя семейството си.
Завладяна от твърде силни чувства, Ана усети, че по бузите ѝ се стичат парещи сълзи.
Опряла чело в окървавения черен диамант върху кралския пръстен, тя зарида.
Защото дълбоко в себе си знаеше, че той е прав… и ненавиждаше света, в който живееха… и в който след време щяха да въведат един нов живот.
58
Кор се носеше по една от задните улички в сърцето на Колдуел, войнишките му ботуши газеха мръсната, разтопена от снега киша, леденият въздух го блъскаше в лицето, а далечните сирени и викове служеха като фон на тази битка.
На известно разстояние пред него лесърът тичаше почти толкова бързо, колкото преследвача си. Не беше обаче също толкова добре въоръжен – особено след като беше изпразнил пълнителя си, след което, в пристъп на хлапашки гняв, бе запратил автоматичния си пистолет срещу Кор.
Страхотен ход. Горе-долу от порядъка на това да заплачеш, че искаш при мама.
И тогава бе започнало преследването.
Кор нямаше нищо против да го остави да се натича на воля. Стига само всичкото това спринтиране да не доведеше до същите усложнения, в каквито се беше забъркал предишната нощ.
Нямаше никакво желание да се разправя с някой човек.
След около половин километър лесърът стигна до края на уличката, където беше принуден да се направи на излязъл от някой екшън филм – метна се върху шестметровата телена ограда и уверено се закатери по нея.
Разбира се, Омега му беше дал нещо като свръхсила след въвеждането в Обществото.
Не че това щеше да го спаси.
Кор направи три отскока и тялото му се издигна във въздуха, приземявайки се върху лесъра тъкмо когато той достигна върха на оградата. Сграбчи тялото на убиеца и го откопчи от мрежата с едно мощно дръпване, след което се извъртя така, че когато се приземиха, той беше отгоре.
Косата му крещеше да бъде оставена да се развихри, ала вместо да я освободи, Кор извади по-малкия ѝ братовчед от ножницата на кръста си.
Мачетето имаше стоманена дръжка с гумена ръкохватка и когато го вдигна над главата си, то сякаш се превърна в продължение на ръката му.