– Сред тях имало ли е някоя от жените, които…
– Да. Дълго време не продавах проститутка, преди да съм я имал.
Докато стомахът на Селена се свиваше, сякаш всеки момент ще повърне, тя можеше просто да се взира в него.
– Имаш право – чу се да казва. – Наистина не те познавам.
– Господи, Селена… толкова съжалявам… изобщо не трябваше да бъда с теб. Не защото не те желаех, а понеже… ами понеже знаех каква ще бъде реакцията ти, ако ти кажа истината. И всъщност снощи дойдох именно заради това – за да се опитам да ти обясня, но после…
Селена зарови лице в ръцете си; образи, в които той я целуваше, милваше, любеше, се посипаха като удари отгоре ѝ.
– Мисля, че ще повърна.
– Не те виня – мрачно каза той.
И все пак нямаше смисъл да се мъчи да промени действителността в опит да си възвърне целомъдрието, което бе изгубила по собствено желание.
– Аз те съблазних. – Тя свали ръце. – Сама поисках онова, което получих.
– Не, отговорността е единствено моя…
– Спри, просто спри.
– Окей. Съжалявам.
Също като нея. Защото горчивата истина беше, че ѝ бе доставило удоволствие да бъде с него. Всъщност докато се случваше, то бе същински рай. За съжаление, тази илюзия бе също толкова преходна, колкото и самият акт и сега, когато той бе свършил, насладата сякаш никога не я бе имало.
– Селена, каквото и да си мислиш, можеш да го изречеш…
– Ще ми се да се бях родила в друг живот – избъбри тя на един дъх. – Бих искала просто да се влюбя в някой неженен мъж и заедно да открием скромното си място в живота. Не мисля, че бих искала нещо такова, колкото и малко да се случи между нас.
– Това все още може да се случи. – Гласът му беше съвършено безизразен. – Все още може да стане – всеки мъж би те поискал.
А, да… само че имаше един-единствен мъж, когото тя искаше. А и дори Трез да беше светец (какъвто очевидно не беше), нейните дни си оставаха преброени.
– Всичко е наред. – Бореше се да преглътне сълзите си… и успя. Та нали много скоро щеше да остане сама. – Нещата са такива, каквито са. Много отдавна разбрах, че не можеш да преговаряш със съдбата.
Възцари се мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.
– Не я обичам – наруши го най-сетне Трез. – Не съм сигурен защо имам чувството, че трябва да го кажа, но е така.
– Онази, за която ще се обвържеш? Да, вече ми го каза. – Тя го погледна и видя сведената му глава, скръбта, която се излъчваше от него. – А най-голямата ирония е, че двамата с теб всъщност не сме чак толкова различни.
Очите му се вдигнаха към нейните и тя сви рамене.
– Аз също нямам никаква власт над съдбата си. Трагедията е, че някои неща ни следват като сенки – те са с нас, където и да отидем.
– Аха. Просто никога досега не ме е било грижа. Докато не те срещнах.
Селена си помисли за гробището на Светилището, за сестрите си, на които бе отреден кратък живот и които бяха обречени да издъхнат в затвора на собствените си тела. А после си спомни усещането от това, как той се движи в нея, течната топлина, разляла се по мускулите и костите ѝ.
– Обичаше ли ги? – попита тя.
– Кого? О, жените… не. Никога. Изобщо. По дяволите, половината пъти дори не ми достави кой знае какво удоволствие. – Той разкърши врат, сякаш мускулите на раменете му отново се схващаха. – Наистина не знам какво съм си мислел. Бях извън всякакъв контрол и просто се опитвах да избягам от собствените си мисли. Проблемът е, че сега всички тези жени са вътре в мен.
– Вътре…?
– Моята раса вярва, че можеш да се отровиш, ако имаш… ако си бил с хора така, както го правех аз. И аз… наистина се отрових. То ме разяде отвътре, докато тук не остана нищо.
При тези думи Трез докосна гърдите си и изведнъж Селена разбра, че той наистина е кух отвътре; светлината си бе отишла от очите му, в тялото му сякаш не бе останал живот, аурата му се бе разсеяла, като че ли никога не е съществувала.
Завладяна от дълбока тъга, тя поклати глава.
– Не беше прав.
– За какво?
Толкова бе празен… до дъното на душата си.
– Онова, което виждам сега… е най-лошото от всичко.
* * *
И ето че Асейл отново стоеше на брега на Хъдсън, с черни дрехи и черна маска на лицето. Зад него, облечен по същия начин, се беше изправил Ерик, мълчалив и нащрек.
И двамата държаха пистолети.
– Закъсняват – каза братовчед му.
– Да. – Асейл се заслуша внимателно. – Ще им дадем пет минути. И нито секунда повече.
Вляво от тях, на около четири метра навътре между дърветата, с гръб към реката беше паркиран бронираният му рейндж роувър; Ивейл седеше зад волана, а двигателят работеше.