Лекарката придърпа един стол съвсем близо и сложи ръката си върху тази на Бет.
– Определено си бременна. И то от известно време. Ето защо е важно да започнем с витамините възможно най-скоро… както и да се опитаме да качиш малко килограми.
Бет почувства как кръвта се отцежда от главата ѝ.
– Това… не е възможно.
– Ако се съди по нивата на хорион гонадотропин*, си във второто тримесечие… макар, разбира се, нивата да варират значително. Ала в момента си над сто хиляди. Така че се надявам да ми позволиш да ти направя ултразвук, за да видим какво се случва.
– Аз… аз… аз… аз…
– Да, тя би искала да го направите – обади се Ай Ем. – Може ли да стане още сега?
– Аз… Аз…
– Абсолютно – отвърна доктор Сам, но не помръдна. – Но нека първо се уверим, че Бет е съгласна. Искаш ли да останеш насаме с приятеля си за малко?
– Не може да съм бременна от четири месеца. Не разбирате… не е възможно.
Може би беше заради това, че е вампир. Може би резултатите бяха странни, защото тя беше…
– Е, както ти казах, нивата на хорион гонадотропин са просто индикация в началото… и то само съпоставени с това, колко се увеличават. – Лекарката стана, отвори едно чекмедже и извади малко четвъртито устройство, което имаше сензор, свързан с дебела жица. – Може ли да проверя за сърдечен ритъм?
– Не е възможно – чу се да казва Бет. – Просто не е.
– Ще ми позволиш ли да видя дали има сърдечен ритъм?
Бет се отпусна върху кушетката и усети как лекарката слага нещо с размерите на отпечатък от палец върху корема ѝ…
В стаята се разнесе слабичък пулс.
– Да, имаме сърдечен ритъм. Силен и равномерен. Стремим се към сто и четирийсет и ти си като по учебник.
Бет можеше единствено да примигва срещу плочките на тавана високо над себе си.
– Донесете ултразвука – каза тя дрезгаво. – Сега.
* Глюкопротеинен хормон, характерен за бременността. – Бел. прев.
64
Докато крачеше по мозаечния под във фоайето, Джон отчетливо си даваше сметка за две неща: първо, сестра му я нямаше от часове. И второ, Рот беше на ръба.
Кралят се беше настанил на последното стъпало на стълбището и се поклащаше напред-назад, сякаш отмерваше секундите с огромното си тяло.
Без никаква особена причина Джон се приближи до найлоновата завеса, закриваща входа на билярдната. Предишната нощ работата беше напреднала значително и въпреки размерите на помещението подът беше почти готов. Тази нощ очакваха да им доставят новия мрамор и майсторите да започнат да го слагат. След това щяха да се заловят със стените, което вероятно щеше да отнеме по-дълго…
Леле. Наистина се опитваше да отвлече вниманието си.
Върна найлона на мястото му и погледна към Рот. Логично бе да се помисли, че той бе най-неподходящият да остане с краля в момент като този, при положение че единият от тях беше сляп, а другият – ням.
Ала Рот нямаше никакво желание да си общува, така че се получаваше.
Всички останали се бяха изнесли, след като Бет и Ай Ем тръгнаха… и Джон бе възнамерявал да стори същото. Съпруг определено беше повече от брат, особено когато ставаше въпрос за нещо такова. Ала когато се озова на горния етаж, дори и след една сесия с Хекс, краката му отново го доведоха тук.
И ето че сега чакаше.
Интересно, имаше чувството, че ако бе който и да било друг, Рот би го изхвърлил.
– Телефонът ти да е звънял? – попита Рот, без да вдига глава.
Джон изсвирука къс, понижаващ се звук – най-близкото подобие на „не“, с което разполагаше. Разбира се, ако му се бяха обадили, и двамата щяха да чуят.
– Съобщение?
Джон поклати глава… преди да си спомни и отново да изсвирука…
Внезапно звънецът във вестибюла пропя и върху дискретно монтирания до стълбището монитор се появи образ.
Бет. Ай Ем. На входните стъпала.
Рот скочи на крака, а Джон се втурна към копчето, преди още Фриц да се е появил, като в същото време изсвири настойчив, висок звук, та съпругът да знае, че жена му си е дошла.
В мига, в който отключи механизма, вътрешната врата на вестибюла се отвори широко.
Джон никога нямаше да забрави как изглеждаше Бет, когато прекрачи прага на къщата: лицето ѝ беше пребледняло и изопнато; очите ѝ – широко отворени; движенията ѝ – несигурни и тромави. Не беше облякла палтото си, а го държеше в ръце и го пусна на пода заедно с чантата си, без да забележи.
Простички ежедневни предмети се разпиляха навсякъде. Портфейл. Четка за коса. Вазелин за устни.
Защо забелязваше всичко това…?
А после единственото, което виждаше, бе сестра си, която тичаше по мозайката, изобразяваща цъфнало ябълково дърво… сякаш някой я гонеше по петите.