Когато се хвърли в прегръдките на Рот, то не беше от радост.
Беше ужасена.
В отговор Рот обви ръце около нея и я вдигна като перце; напрежението, опънало лицето му, нямаше нищо общо с това, колко тежеше тя.
– Какво има, лийлан? – попита той.
– Бременна съм. Ще…
– О, господи…
– …имам момче.
Джон протегна ръка, за да се подпре. Не може да беше чул правилно. Невъзможно бе…
Рот бавно я пусна обратно на пода. И рухна на най-долното стъпало, сякаш краката му се бяха подкосили.
И я виж ти, Джон направи съвсем същото, странна смесица от отчаяние и невероятна радост отнеха и последната капчица сила от тялото му и той се намери седнал на пода.
Как беше възможно…?
* * *
В тишината, която се възцари след съобщението на Бет, умът на Рот просто отказваше да работи. Също като ръцете и краката му. Докато се отпускаше обратно на стъпалото, което допреди малко топлеше със задника си, имаше чувството, че е попаднал в някакъв кошмар.
– Не… разбирам. – Син? Щяха да имат син? – Та периодът ти на нужда беше само преди една нощ… най-много две.
– Знам, знам – задавено каза тя.
Начаса Рот изригна в действие. Майната му на собствения му объркан мозък – Бет се нуждаеше от него. Овладя се и я взе в скута си, като прекрасно си даваше сметка, че наблизо бяха само Джон и Ай Ем… и се радваше, че е така.
– Кажи ми какво каза лекарката.
Миризмата на сълзите ѝ едва не го уби, но въпреки това се овладя, докато тя се прокашляше няколко пъти.
– Отидох там, готова да чуя, че е твърде рано. Не се очакваше да съм бременна в четвъртия месец…
– Какво?
– Така твърди лекарката. – Бет поклати глава до гърдите му. – Искам да кажа, знам, че се чувствах особено, но мислех, че е само защото нуждата ми наближава. А всъщност вече съм била… искам да кажа, вероятно съм била бременна, преди тя да настъпи.
Исусе… Христе.
Тя се отдръпна лекичко.
– И ако трябва да съм честна, още преди месец забелязах, че дрехите ми започват да отесняват. Може би дори по-отдавна. Мислех си, че е, задето ям от стрес или пък защото не правя достатъчно упражнения. А после настроенията ми взеха да се менят… а като се замисля сега, осъзнавам, че гърдите ми тежаха. Ала никога не съм имала цикъл или нещо такова. Така че… просто не знам. Господи, ами ако съм навредила на детето с това, че стоях при Лейла? Ами ако…
– Бет, шшш… Бет, чуй ме. Какво каза лекарката за детето?
– Каза… – Тя подсмръкна. – Каза, че е красив. Съвършен. Има сърцето на лъв…
При тези думи Бет избухна в ридания, от онези, които са по-скоро начин да освободиш чувствата си, отколкото каквото и да било друго. А Рот я притискаше до гърдите си, загледан невиждащо над главата ѝ.
– Син? – дрезгаво рече той.
– Лекарката каза, че е голям и силен. А аз го видях да помръдва – продължи Бет през сълзи. – Нямах представа, че е бебе, мислех, че е стомашно неразположение…
– Значи, си била бременна преди периода си на нужда.
– Това е единственото обяснение, което имам – проплака тя.
Рот я притисна още по-силно до себе си, точно до биещото си сърце.
– …син?
– Да. Син.
Изведнъж Рот почувства, че лицето му се разтяга в най-голямата, най-широката, най-щастливата усмивка на света; опъна бузите му до болка, накара очите му да се насълзят и дръпна кожата на слепоочията му така, че го заболяха. Радостта не беше изписана единствено върху лицето му. Гореща вълна, която заплашваше да го изгори жив, се разля по цялото му тяло, пречиствайки места, които дори не бе подозирал, че са мръсни, и отнасяйки паяжините, които се бяха появили по ъглите, карайки го да се чувства жив така, както не се бе чувствал много, много отдавна.
Преди да разбере какво прави, той скочи на крака с Бет в обятията си, повдигна глава нагоре и се провикна с цяло гърло и повече гордост, отколкото можеше да се побере в над двуметровото му тяло:
– Сиииииииииииииииииииииииииииииииииииииииин! Ще имам сииииииииииииииииииииииииииииииииин!
65
Това бе мигът, в който Бет обикна сина си с цялото си сърце.
Докато Рот виеше срещу луната от бащинска гордост, тя се усмихна през сълзите и тревогата си. Толкова отдавна не го бе виждала изцяло и напълно щастлив… и все пак, ето го сега, грейнал като слънце насред новината, която тя се боеше, че ще го изплаши до смърт.
И причината за това бе техният син.
– Къде, по дяволите, са се дянали всички! – гневеше се той, вперил сърдит поглед към стълбището.