Колко интересно – през цялото време, докато се бяха карали за това, дали да имат дете… то вече бе растяло в утробата ѝ.
Понякога животът си правеше такива шеги.
Бет се отпусна в обятията на съпруга си и просто се наслаждаваше да го гледа как тупа братята си по раменете и дори прие кристална чаша за шампанско от Фриц.
Нейният хелрен бе висок мъж. Ала сега? Пред него бледнееше дори Еверест.
– Вече може да ме оставиш да сляза – усмихна се тя.
Смръщването, което получи в отговор, бе, като да се блъсне в тухлена стена.
– За нищо на света. Ти си моята съпруга и носиш моето дете. Късмет ще имаш, ако след три години изобщо позволя на крака ти да докосне пода.
С тези думи той се наведе и я целуна по устата.
По дяволите, вероятно трябваше да му напомни, че това е „тяхното“, а не „неговото“ дете… ала не така се чувстваше. Толкова много се бе страхувала, че ако имат дете, той няма да го приеме и обича… и сега изпитваше единствено облекчение и огромна радост, задето той вече го чувства като свое собствено.
Вече го обича.
Което бе най-прекрасната новина за нероденото ѝ дете. Когато Рот, син на Рот, решеше, че някой му принадлежи, щеше да свали и луната, за да му я даде.
Реакцията му бе именно такава, на каквато тя твърде много се бе опасявала да се надява.
Рот вдигна чашата си.
– За моя син – надвика той множеството. – И най-вече – за моята съпруга.
Когато Рот обърна лице към нея, любовта, която изпитваше, накара очите му да грейнат толкова ярко, че Бет виждаше бледозелената светлина дори през тъмните му очила.
Всички обитатели на къщата нададоха вик на радост… и всички отпиха.
Освен нея, разбира се.
Защото беше бременна, помисли си Бет с усмивка, която можеше да се мери с тази на Рот.
* * *
Рот се носеше на вълната на щастието. С братята му около него и този нов смисъл в живота му, той знаеше, че това е една от най-невероятните нощи, които някога бе имал. Или… мамка му, все още беше ден, нали така?
Кого, по дяволите, го беше грижа?
Трудно му бе да обясни, дори на себе си, какво точно се беше променило. Ала изведнъж всичко беше различно – начинът, по който стискаше ръцете на братята си, как се усмихваше на техните шелани, как притискаше Бет до себе си.
А тя бе най-прекрасното от всичко.
Докато шампанското се лееше и смях огласяше фоайето, той просто не можеше да повярва, че е достигнал този миг в живота си. Едва преди нощ бе крал, останал без своя трон и може би бе на път да изгуби и своята шелан. А ето че сега короната отново бе на главата му, а съпругата му носеше детето им в утробата си.
От четири месеца.
Мислите му се върнаха назад, пресявайки седмиците и месеците. Веднъж, преди около четири месеца, Бет го бе потърсила в кабинета му през деня. С всички неща, които им бяха на главата, доста отдавна не бяха правили любов и той бе поразен (по хубав начин) от това, колко агресивно го бе поискала. След това… ами като се замислеше, след това миризмата ѝ се беше променила… станала бе по-плътна, макар и не по начина, по който ставаше при вампирската бременност.
През цялото това време тя бе носила детето им в утробата си.
Съдбата им бе поднесла това, което тя искаше, ала се боеше, че никога няма да има и това, от което той дори не знаеше, че се нуждае.
В този миг чу как неговата шелан се прозя и незабавно мина на режим бойна тревога.
– Окей, време е да се качваме в стаята си.
Събралите се начаса притихнаха и той почувства вниманието, насочено към неговата Бет. Оттук нататък тя щеше да е обект на страшно много внимание не само от негова страна, но и от страна на братята му. Те и така изпитваха закрилнически чувства към нея. Сега, когато беше бременна? Тези чувства щяха да се увеличат двайсетократно.
– И мисля, че отново трябва да се нахраня – каза неговата Бет, докато поемаха по стълбището, водени от Джордж, който го побутваше леко по крака.
– Аз ще се погрижа. – Рот се намръщи. – Лекарката какво каза за повръщането?
– Смята, че наистина съм хванала някакъв вирус. Но разбира се, тя и представа си няма за периода на нужда… а може би е именно заради това?
– Ще говоря с Хавърс… не е нужно да ходиш да те преглежда.
– Това би било страхотно. Доста съм неспокойна.
– Не се тревожи. Аз съм насреща.
И действително беше така. Чувстваше се господар на света, една стара, позната част от него отново се пробуди за живот.
Джордж ги отведе до вратата, зад която бяха стълбите, отвеждащи на третия етаж, а когато ги изкачиха, Рот свърна наляво.
Сигурната като банков трезор врата се отвори, той прекрачи прага и побърза да я сложи в леглото.