– Искаш ли да ти напълня ваната? Душ? Умивалника?
Бет се засмя.
– Просто искам да полежа. Имам чувството, че слизам от увеселително влакче, което се е движило прекалено бързо.
Рот приседна до нея и сложи ръка върху корема ѝ.
– Обичам това.
– Кое?
– Тази окръгленост. – Той се усмихна. – Това е нашето дете.
– И още как.
– Ще ми се да можех да я видя. Снимката.
– И на мен.
– Но и това е прекрасно. – Ръката му описваше кръгове върху корема ѝ, докато се опитваше да си представи как ли ще изглежда синът му. – И е силен.
– Да. Точно като баща си.
– Ето, вземи вената ми. – Той поднесе китката си към устата ѝ. – Моля те.
– О, благодаря.
Зъбите ѝ потънаха в кожата му и макар да я искаше на шията си, Рот си нямаше доверие. Беше превъзбуден и за това обикновено имаше един отдушник… а то нямаше да се случи, докато тя беше бременна. Не. Не и докато синът му бе там вътре…
Жена му сложи ръка върху коравия му пенис… и той едва не изскочи от кожата си.
– По дяволите!
Бет отлепи устни от вената му.
– Нали знаеш, че можем да правим секс.
– А, не. Не.
– Рот, аз не съм болна… пък и сега няма да се тревожим, че ще забременея. – Усмивката ѝ се долавяше във всяка сричка. – С това вече се справи без проблем.
– Наистина го направих, нали?
– Толкова се радвам за това – каза тя и Рот почувства, че докосва лицето му. – И най-вече за реакцията ти.
Е, реакцията му май изненада и двамата.
Рот я милваше по корема и мислеше за онова, което растеше в нея.
– Искаш ли да знаеш кое е най-хубавото от всичко?
– Кажи ми – прошепна тя.
– Ти ми даде нещо, от което дори не знаех, че се нуждая. Това е най-големият дар, който някога ще получа… то сякаш ме допълва там, където дори не знаех, че зеят дупки. И все пак… въпреки всичко това? Любовта ми към теб не е станала по-голяма заради него. Ти си оставаш все така важна за мен, колкото си била винаги. – Той се приведе и положи целувка върху широката ѝ риза… всъщност една от неговите, и колко страхотно беше това, а? – Бях напълно обвързан с теб преди това, ще си остана такъв и след него… завинаги.
– Ще ме накараш отново да се разплача.
– Плачи тогава. И ми позволи да се грижа за теб. Нека се погрижа за всичко.
– Толкова те обичам.
Устните му откриха нейните и той я целуна веднъж, два, три пъти.
– Да. Ти. Се. Връща. А сега довърши това хранене и си почини… а аз ще се погрижа да ти изпратят нещо за хапване.
– Не, моля те – никаква храна. Не точно сега. Твоята сила е единственото, от което имам нужда.
Точно каквото искаше да чуе от устните ѝ, помисли си той.
Седя на ръба на леглото сякаш цяла вечност, докато тя пиеше от китката му. След това ѝ помогна да се изкъпе, изсуши я и я сложи да си легне.
– Само ще си почина малко – промълви тя, унасяйки се, докато капаците се вдигаха за през нощта.
– Колкото дълго искаш.
Син. Син.
– Аз ще заседна зад бюрото – каза той… преди да се спре.
Интересно, точно това ѝ казваше всяка вечер след Първото хранене – техният шеговит начин да кажат, че ще си сложи короната и ще се опита да отметне част от натрупалите се гадости.
– Толкова се радвам – сънено каза тя.
Интересно… в този миг кралските задължения изведнъж не му се струваха бреме.
Всъщност когато улови повода на Джордж, Рот откри, че с огромна лекота слезе по стълбите и се отправи към кабинета си. А когато прекрачи прага, откри бюрото и заобиколи покрития с дърворезба ъгъл… поспря за малко, преди да се настани в стола на баща си.
Когато най-сетне се отпусна в него, го направи с чувство на благоговение. Тронът изскърца както винаги и той се зачуди дали бе правил същото, когато баща му сядаше в него. Не си спомняше тази подробност от младежките си години и му се искаше паметта му да е по-добра.
Вместо да повика Сакстън или да провери имейла си с помощта на звуково активиращия се компютър, той се намръщи и се опита да извика възможно най-много спомени от миналото си. Онези, които успя да открие, бяха неясни… заради болните му очи.
Господи, никога не се бе замислял особено за човешката част на жена си… ала сега отчаяно се надяваше новото ДНК, която тя носеше, да противодейства на дефекта му. Би било невероятно, ако синът му се родеше с нормално зрение.
Но ако не станеше така?
Е, тогава той, който бе отговорен за това, щеше да бъде насреща, готов да подкрепи сина си. Да си сляп, не беше най-прекрасното нещо на света, но определено не означаваше, че не можеш да се наслаждаваш на живота.