Мамка му, като си помислеше, че бе готов да пожертва едно дете само защото се боеше, че то може да има дефект. Глупаво. Толкова глупаво.
Слава богу, че съдбата бе по-мъдра от него…
– Господарю – разнесе се гласът на Фриц.
– Заповядай, влизай! – Господи, ама наистина беше в страхотно настроение… време бе да се поовладее, ако не за друго, то за да не дразни самия себе си.
– Един от работниците моли за аудиенция.
А, да. За миг Рот се върна към обичайното си състояние – да държи всичко настрани, но после се изправи.
– Ей сега ще сляза… не. – Заповяда си отново да седне. – Нека се качи… но искам да го придружиш. И нека неколцина от братята да помогнат.
Не беше готов да се довери на никой, който не живееше в тази къща.
– Веднага – отвърна икономът. – С удоволствие.
Виж ти, помисли си Рот, май не само той беше на върха на щастието.
Погледна към пода.
– Нямам представа какво правя тук, Джордж.
Окуражителното изсумтяване, което се разнесе, бе точно онзи вот на доверие, от който се нуждаеше. Майната ѝ на глимерата, сериозно.
Малко по-късно в стаята се разнесе острият глас на Вишъс.
– Посетителят ти е тук.
– Нека влезе.
Чу се шум от стъпки и изведнъж в стаята се появи нова миризма… толкова силна, че Рот потръпна.
Никога досега не бе познавал подобна… благодарност? Това ли беше? Страхопочитание? Беше букет от невероятно дълбоки чувства, това поне бе сигурно.
– Главният майстор се покланя пред бюрото ти, братко – каза Ви. – Свалил е шапка.
Това, че главният майстор плаче, бе нещо, което Вишъс благоразумно предпочете да запази за себе си.
Рот се изправи и заобиколи бюрото, ала преди да успее да каже нещо, от устата на скромния мъж се изля порой от думи.
– Знам, че сте били вие. Не може да е бил никой друг. – Гласът на мъжа се прекърши. – Не мога да ви се отплатя… откъде разбрахте?
Рот сви рамене.
– Помислих си, че дъщеря ти вероятно се нуждае от по-хубав инвалиден стол. Както и от няколко рампи.
– А миниванът. Миниванът… откъде разбрахте…
– Предполагам, че в момента парите не са ти излишни… въпреки че се грижиш прекрасно за семейството си. А що се отнася до причината – ти ми помагаш тук, а аз искам да ти помогна там.
– Втората ми шелан, тя не може да ви се отблагодари достатъчно. Нито пък аз. Но искаме да ви дадем това. Недостоен дар за Ваше Величество.
Рот се намръщи, изведнъж част от миналото се завърна пред него.
И го накара да примига няколко пъти.
Спомняше си как поданиците правят същото с баща му, как му подаряват разни неща в знак на благодарност.
– За мен е чест – каза той задавено и протегна ръце.
Онова, което легна върху тях, бе гладко и меко.
– Какво е това?
Последва неловка пауза. Сякаш главният майстор не разбираше.
И в този миг Рот осъзна, че стои на кръстопът. Колкото и да е странно, помисли за сина си.
Премести онова, което му бяха подали, в едната си ръка, вдигна другата…
…и свали плътните си очила.
– Аз съм сляп – каза той на обикновения вампир. – Не виждам. Ето защо знаех какво би било важно за теб и семейството ти. Имам известен опит с това, да трябва да се приспособя към този свят.
Разнесе се рязко поемане на дъх и по устните на Рот пробяга усмивка.
– Да, слуховете за слепия крал не са просто слухове. А самата истина… и аз не се срамувам от нея.
Мили боже… докато не изрече тези думи на глас, и сам не си бе давал сметка колко непълноценен се бе чувствал. Колко много бе крил. Колко пъти се бе извинявал за нещо, което не зависеше от него. Ала това време бе отминало.
Зрящ или не, той трябваше да дава пример в този свят… и проклет да е, ако не се покажеше достоен за това.
– Така че, моля те – каза той на осезаемо слисания вампир, – опиши ми онова, с което ми оказваш честта да ме дариш.
Последва дълга пауза. В която главният майстор далеч не бе единственият изненадан в стаята. Изумлението на Ви, който пушеше като комин в ъгъла, буквално струеше от него.
Главният майстор се прокашля.
– Това е… ъъъ, моята шелан, тя тъче платове по традиционния начин на Древната страна. Продава ги на расата за траурни знамена и дрехи. Това е… най-прекрасната ѝ тъкан – направи я преди години, ала сърце не ѝ даваше да я продаде. Отне ѝ година да я довърши… – Гласът на другия вампир се прекърши. – Казва, че сега вече знае защо не е могла да се раздели с нея – пазела я е за вас.
Рот сложи очилата си върху бюрото и прокара ръце по плата.
– Никога не съм докосвал нещо толкова фино… като сатен. Какво е на цвят?