– XXXL.
– Ще ми трябва нещо малко по-точно. – Продавачът извади шивашки метър. – Врат? Ръце?
Сякаш за да му помогне да разбере, той описа малък кръг пред гърлото си.
Кор погледна надолу към тялото си. Носеше най-чистата впита тениска, която имаше, чифт войнишки панталони и ботуши.
– Не знам.
Мъжът посегна с шивашкия метър, но после се поколеба.
– Знаете ли какво? Защо сам не го направите… просто го увийте около врата си и аз ще прочета цифрата.
Кор взе метъра и изпълни указанията.
– Окей, леле. – Продавачът скръсти ръце на гърдите си. – Няма да искате вратовръзка, нали?
– Вратовръзка?
– Ще го приема за „не“. Ще ми разрешите ли да премеря ръката ви?
Кор протегна лявата си ръка и мъжът бързо се залови за работа.
– Почти нормална, поне на дължина. На ширина? Говорим за порядъка на Скалата. Но имам идея.
След ровене, което едва ли продължи повече от минута и половина, Кор вече имаше три ризи, които да пробва.
– А панталонът?
– Не знам нито размера си, нито какво искам. – Най-добре да действа експедитивно. – Същото важи и за саката.
– Имах предчувствие, че ще го кажете. Елате с мен.
Преди да разбере какво става, Кор вече стоеше чисто гол в една съблекалня и се опитваше да натъпче тялото си в дрехите, оръжията му лежаха скрити под купчината с онези, които бе свалил от гърба си.
– Как е? – обади се новият му най-добър приятел от другата страна на вратата.
Кор се погледна в огледалото и повдигна вежди. Изглеждаше… не, не добре. Това никога нямаше да е той. Но не изглеждаше така глупаво, както се чувстваше… нито така грубо, както в собствените си дрехи.
Свали тъмното сако, което продавачът му беше предложил, препаса пистолетите и ножовете си и отново го облече. Беше му тесничко на гърба и не можеше да го закопчае съвсем… но несъмнено беше безкрайно по-добро от изцапаното с кръв кожено яке. А панталонът се опъваше съвсем малко върху бедрата му.
Излезе от съблекалнята и подаде останалите две ризи на продавача.
– Ще взема и тях.
Продавачът плесна с ръце.
– Чудесно. Така наистина е много по-добре. Имате ли нужда от обувки?
– Може би друг път.
– В края на месеца ще имаме разпродажба. Елате тогава.
Кор го последва до касите и взе ножица от един моливник, за да отреже етикетите, които висяха от китката и кръста му.
– Имате ли ухания?
– Говорите за парфюми?
– Аха.
– Те са в друг отдел – отсреща. Мога да ви покажа къде са… Всъщност вижте това. – Продавачът отвори едно чекмедже. – Тук имам някои мостри… Да, „Drakkar“ от старата школа. „Égoïste“ – този е много добър. „Polo“ – оригиналът. О, опитайте ето това.
Кор взе малкото шишенце, което му подаваха, отвори капачето и вдъхна. Свежо, чисто… така би миришела красотата, ако имаше свое ухание.
С две думи – всичко това, което той не беше.
– Този ми харесва.
– „Eternity“ на Келвин Клайн. Много традиционен… а сладурчетата страшно си падат по него.
Кор кимна, сякаш имаше някаква представа за какво му говорят. Ама че лъжа.
Продавачът пресметна всичко.
– Окей, общо прави петстотин и един и деветдесет и два.
Кор извади банкнотите, които беше натъпкал в задния си джоб.
– Имам ето това – каза той и разстла парите в отворените си шепи.
Веждите на продавача подскочиха.
– Да, определено не е чак толкова. – Последва кратка пауза. – Искате ли… окей, трябват ми пет от тези, четири от тези и два от тези дребосъци.
Кор се опита да улесни процеса, в който мъжът дърпаше различни купюри, които очевидно означаваха нещо.
– Ето ви рестото и касовата бележка. Искате ли торба за старите ви дрехи?
– Да, ако обичате. Благодаря.
Начаса му подадоха голяма бяла торба с червена звезда.
– Благодаря, че бяхте наш клиент… аз съм Антоан, между другото. В случай че решите да се върнете за обувки.
Кор натъпка старите си дрехи в торбата и се поклони.
– Дълбоко оценявам помощта ви.
Антоан вдигна ръка, сякаш отново се канеше да го потупа по рамото, ала и този път се сдържа и вместо това се усмихна.
– Срази я, мой човек.
– О, не. – Кор поклати глава. – Няма да е необходимо. Тази я харесвам.
* * *
Лейла излезе от имението в единайсет и четирийсет и осем, като се измъкна през френските прозорци на библиотеката. Като че ли никой не я забеляза. Разбира се, Рейдж и Джон Матю наглеждаха работниците в билярдната; Рот беше в кабинета си със Сакстън; Бет си почиваше; останалите братя се биеха, а Куин и Блей се наслаждаваха на малко време само за тях двамата през свободната си нощ.