Което не бе достатъчно добро вчера. Днес. Утре…
Дълбоко в Трез започна промяна. В началото той я взе за случайна мисъл. Ала когато тя намери отзвук у него, той си даде сметка, че е нещо много, много по-сериозно.
Когато погледнеше в бъдещето, той не виждаше нищо стойностно в живота си, освен своя брат. Ай Ем бе единственото ценно нещо, което имаше на този свят. И изведнъж мисълта да се предаде на кралицата и дъщеря ѝ, да се превърне в сексуален роб, затворен между стените на двореца, използван единствено заради пениса и спермата си… изведнъж това вече не му се струваше чак толкова различно от начина, по който бе живял досега.
Беше правил безразборен секс, който нямаше никакво значение.
Никоя от всички онези жени не бе означавала нищо за него.
Защо трябваше да е различно с дъщерята на кралицата?
Едно обаче нямаше да е същото. Брат му щеше да е свободен да живее живота си.
И това бе единственото достойно нещо, което Трез би могъл да стори.
Той се облегна в стола и си каза, че това изобщо не бе лош завършек.
* * *
Сола излезе от апартамента, въпреки че беше нощ. Просто не можеше да издържа да стои затворена между четири стени, а терасата не бе достатъчна, за да утоли жаждата ѝ да скита.
Спусна се по стълбите, мина покрай проблясващия басейн и излезе на пътеката, която минаваше между храстите. От другата страна беше плажът, ширнал се в продължение на цяла миля и в двете посоки. Силен топъл вятър я блъсна в лицето и без особена причина тя пое надясно, пъхнала ръце в джобовете на тънкото си яке.
Телефонът в него си оставаше безмълвен.
И докато гледаше тъмния океан, който се простираше пред нея, и слушаше плисъка на вълните, Сола осъзна, че телефонът никога няма да позвъни.
О, да, щеше да получава обаждания от баба си. Може би от телефонната компания. Или пък от гаража, занимаващ се със скапания ѝ нов автомобил.
Но не и от телефон с колдуелски номер.
Тя спря и загледа как лунната светлина, която струеше зад гърба ѝ, докосва неспокойното море. Въпреки че от това ѝ се повдигаше, тя нарочно се върна обратно в багажника на онази кола, отново почувства студа и друсането, страха от това, че каквото и да предстоеше, щеше да боли. Много.
Вкопчена в този спомен, тя отново си повтори защо мълчанието на телефона е нещо хубаво…
В първия миг не бе сигурна какво точно привлече вниманието ѝ.
Не беше миризма, не; вятърът духаше срещу нея. Не беше и нещо, което видя, докато погледът ѝ се плъзгаше по хоризонта зад гърба ѝ – неподдържани храсти, строеж, някаква поляна, басейн… нищо не помръдваше. Не се чуваше нито звук.
– Асейл? – прошепна тя на вятъра.
Тръгна към храстите. Затича се.
Ала когато стигна до тях, той не беше там.
– Асейл! – повика го Сола. – Знам, че си тук!
Гласът ѝ не стигна далеч заради вятъра. Тя се върна по стъпките си, по-близо до дома.
– Асейл?
Сърцето ѝ се блъскаше в гърдите, предателска надежда пулсираше в нея, докато накрая ѝ се стори, че се рее над пясъка.
Само че оптимизмът ѝ бе като гориво в резервоар. Колкото по-дълго нямаше отговор, толкова повече намаляваше нивото му, докато накрая тя започна да забавя скорост… и спря.
– Асейл…?
Огледа се наоколо, молейки се да го види, въпреки че това бе последното, от което се нуждаеше.
Ала чернокосият мъж, когото търсеше, не отвърна на повика ѝ… и най-сетне чувството, че някой я наблюдава, изчезна.
Сякаш вятърът го беше отнесъл.
Сякаш никога не бе съществувало.
Докато се връщаше към дома си, Сола остави сълзите си да падат една след друга, без да си дава труда да ги избърше. Наоколо бе тъмно. Нямаше кой да ги види.
Нищо, от което да се крие.
Тя беше… сама.
70
Времето си течеше – седмици и месеци отминаваха, сезони се сменяха и хапещият студ на зимата бе изместен от влажните свежи ветрове на пролетта, които на свой ред отстъпиха място на дъхавите нощи на ранното лято.
До месец май Рот вече бе свикнал да мери времето не с календара, спускането и вдигането на капаците в имението или храненията в дома му.
А с нощите, които прекарваше, изслушвайки историите на своите поданици.
Истинските истории. Онези, в които ставаше въпрос за живот и смърт. За обвързвания и разводи. Болести и здраве. Интересно, колкото и важна да бе вампирската церемония за него, човешката, която бе споделил с Бет, по-добре улавяше метронома на живота.
Аудиенциите, които даваше на обикновените граждани, бяха уреждани от тихия, стабилен Ейб, наричан още Абалон, ала отговорите на Рот си бяха лично негови. А имаше толкова много за вършене – да посредничи при спорове в семействата; да благославя новородени синове и дъщери; да споделя тъгата на тези, които бяха понесли загуби, и радостта на онези, на които съдбата се бе усмихнала.