– Ще се върна призори.
Гласът му беше по-нисък от обикновено, по-студен от обикновено. А после Ана осъзна, че той препасва кожена лента през гърдите си. Досущ като онези, които братята носеха.
– Ще се биеш ли? – прошепна тя със свито гърло.
Отговори ѝ едва след като беше втъкнал две черни ками с дръжките надолу над сърцето си:
– Ще се върна призори.
– Ще ги убиеш, нали?
– Наистина ли искаш да ти отговоря на този въпрос?
– Да.
Рот, нейният хелрен, нейната любов, бащата на нероденото ѝ дете, се приближи до тоалетката, където тя седеше. Когато коленичи пред нея, Ана почувства облекчение, защото по този начин той ѝ се струваше почти познат. Особено когато се взря в очите ѝ.
– Ще направя онова, което трябва да бъде направено – заяви той.
Ана докосна лицето му, проследявайки чертите му, докато мислите ѝ се върнаха към всички онези утрини, в които се бе прибирал окървавен и куцащ, подут и схванат. Ала напоследък, въпреки че все така се срещаше с братята, той не се връщаше ранен.
Значи, би трябвало да се досети, че е време.
– Пази се! – примоли се тя. – Нуждаем се от теб.
– Ще се върна при теб. Винаги.
С тези думи той я целуна по челото и напусна покоите им. Преди вратата да се затвори, Ана видя, че братята се бяха подредили от двете страни на каменния коридор, стиснали факли в ръце.
Поклониха се на хелрена ѝ, когато той излезе.
Сам…
Ана отпусна лице в ръцете си. Единственото, което можеше да стори… бе да се моли.
71
Докато Рот приемаше първите си посетители, Бет се измъкна в кухнята и си напълни купичка с пресни ягоди.
Човече, през последните месеци беше свикнала да я глезят – облага, на която Бела я бе посъветвала да се наслаждава, но с която ѝ бе отнело известно време да привикне: всички бяха толкова мили – братята и техните шелани, прислугата, Джон Матю, сенките. Беше невероятно.
Също като бременността.
Като по чудо, тя протичаше досущ като обикновена човешка бременност. Вече беше в осмия месец и се чувстваше страхотно – имаше предостатъчно сили, глезените ѝ не бяха подути, нямаше стрии, а бебето правеше обиколки под ребрата ѝ всеки път когато тя ядеше. Особено ако хапваше нещо сладко.
Все неща, за които изобщо не се беше подготвила. Нещастия? О, да, беше ги прекарала всичките през главата си. След първоначалния шок в лекарския кабинет тя, естествено, бе погледнала в интернет и се бе наплашила до смърт, четейки за всичко, което би могло да се обърка. Единственото хубаво бе, че вече бе преминала през несигурното първо тримесечие, когато се случваха повечето помятания… макар че, за съжаление, периодът ѝ на нужда бе неизвестна величина в уравнението и ѝ беше отнело цял месец, за да се успокои в това отношение.
И все пак тревогата почти бе изчезнала сега, когато навлизаше в последната четириседмична обиколка. Е, да, самото раждане нямаше да е лесно и не, тя нямаше намерение да стиска зъби и да откаже всякакви лекарства. А всеки път щом почувстваше, че става по-неспокойна от обикновено, си напомняше, че безброй жени бяха преживели съвсем същото преди нея.
Онова, което планът за раждането ѝ предвиждаше, бе през следващите четири седмици Ай Ем и Трез да са на разположение, готови да реагират незабавно. Доктор Сам беше обещала да бъде свободна, независимо от часа на денонощието… ангажимент, зад който Бет подозираше, че стои един от умствените трикове на Ай Ем.
Той беше направил доста от тях, много дискретно, разбира се.
Благодарение на което бяха успели да запазят истината за расата ѝ в тайна.
Бет се надяваше, че като при много жени, раждането ще започне през нощта, така че Рот да може да присъства на поне част от него. Ала и двамата се бяха съгласили – въпреки че това щеше да го убие – нейната безопасност и тази на детето бяха на първо място.
Което означаваше, че се налага да отиде при доктор Сам…
– Плодовете харесват ли ви, господарке? – попита Фриц.
Бет погледна през кухнята на баща си и кимна.
– Съвършени са.
Икономът грейна, сякаш беше спечелил от тотото, а тя довърши ягодите и му позволи да вземе празната чиния.
След това се отправи обратно към трапезарията, като внимаваше да не вдига шум, докато отива към мекия стол.