– Да. Моля се да бъде поне наполовина толкова щастлив, колкото съм аз.
Ана още по-силно го прегърна през кръста, а гласът ѝ одрезгавя:
– А ако е дъщеря, да има мъж дори наполовина толкова прекрасен като баща ѝ.
Рот я целуна по върха на главата и те продължиха напред, през голямата зала и нагоре към покоите си, а братята ги следваха на почтително разстояние.
„Да – помисли си Рот, – за да оцелееш, не трябва да си сам.“
И да си свързал живота си с достоен партньор.
Имаш ли това? Тогава си по-богат от всеки крал и кралица, живели някога.
73
На следващия ден Рот видя майка си за първи път от триста и трийсет години насам.
Част от него знаеше, че това е сън. Твърде отдавна бе сляп, за да се изкуши да си помисли, че реалността изведнъж се беше променила.
Пък и тя беше мъртва от векове.
И все пак, когато дойде при него от мрака, тя бе толкова жива, колкото синът ѝ би могъл да си мечтае, движеше се с лекота, облечена в старовремска рокля от червено кадифе.
– Мамен? – каза той в почуда.
Когато вдигна глава, с изумление установи, че я вдига от възглавницата си. И мамка му, това беше неговата стая – разбра го по блещукането на стените.
Първият му порив бе да се обърне рязко и да провери…
Бет лежеше до него, жива и невредима под завивките; лицето ѝ бе обърнато към него, тъмната ѝ коса – разпиляна по възглавница, досущ като неговата. И по очертанията на корема ѝ той виждаше, че да, все още е бременна.
Исусе Христе, виждаше я.
– Бет – каза задавено. – Бет! Виждам те, лийлан, събудисевиждамтевиждамте…
– Рот.
Гласът на майка му го накара отново да се обърне. Тя стоеше до леглото му, скръстила ръце на гърдите си, пръстите ѝ бяха скрити в широките ръкави на роклята ѝ.
– Мамен?
– Не знам дали си спомняш, но веднъж ти ми се яви.
Господи, гласът ѝ беше толкова нежен, точно такъв, какъвто си го спомняше… И Рот почти затвори очи, за да запомни този звук. Ала не, нямаше да позволи да изгуби дори една секунда зрение.
Я чакай… какво беше казала?
– Така ли?
– Аз умирах. И ти дойде при мен от мъглата на Небитието. Каза ми да се върна с теб у дома. Накара ме да спра и да се върна с теб.
– Не си спомням…
– Това е дълг, за който дълго време не можах да ти се отплатя. – Усмивката ѝ беше умиротворена, като усмивката на Мона Лиза. – Ала ето че настъпи моментът да сторя същото за теб. Защото те обичам толкова, толкова много…
– Да сториш същото за мен? За какво говориш?
– Събуди се, Рот. Събуди се още сега. – Изведнъж гласът се промени, стана настойчив. – Повикай лечител… трябва да повикаш лечител, ако искаш да спасиш живота ѝ.
– Да спася живота ѝ… живота на Бет?
– Събуди се, Рот. Веднага. И повикай лечител.
– За какво…
– Рот, събуди се.
Като изстрелян от катапулт, Рот седна в леглото.
– Бет! – изкрещя той.
– Какво-какво-какво-какво…
Обърна се трескаво към съпругата си и изруга в мрака, който го обгръщаше. Проклет да беше шибаният сън, задето го бе подразнил с онова, което нямаше.
– Какво? – извика Бет.
– Мамка му, извинявай. Извинявай. – Той протегна ръка, за да я успокои, да успокои себе си. – Извинявай, просто гаден сън.
– Господи, изкара ми акъла. – Тя се разсмя и Рот я чу да се отпуска тежко върху възглавницата. – Добре, че лампата в банята е запалена, докато спим.
Рот се намръщи и се обърна натам, където бе стояла майка му…
– Не, тя наистина беше тук.
– Кой?
– Извинявай. – Той разкърши врат и преметна крака през ръба на леглото. – Ей сега се връщам.
Протегна се хубаво и когато гръбнакът му изпука, със задоволство си спомни разговора, който беше провел с Пейн веднага след като се прибра. Отново щяха да започнат да тренират заедно… и не защото тя беше жена.
А защото беше страхотен боец, а той искаше да се върне в играта.
Отиде в банята и след като погали Джордж, който се беше свил в мекото кучешко легло, което Бъч му беше подарил за Коледа, се изпика и наплиска лицето си с вода.
Когато се върна в леглото, имаше намерение отново да потъне в сън. Само че когато се опъна по гръб, изведнъж се намръщи.
– Ъъъ… слушай… добре ли се чувстваш?
Неговата Бет се прозя.
– Да. Абсолютно. Но се радвам, че се прибрах по-рано… сънят определено помогна. А и като лежа, ми е по-добре – гърбът ми все още е схванат от обикалянето по магазините.
Опитвайки се да придаде нехайно звучене на гласа си, той попита: