Само че това не беше планът за раждането ѝ. Тя трябваше да излезе в света на човеците, където имаше кой да се погрижи за нея и за Малкия Рот, да забележи всеки проблем, който би могъл да се появи с него, Ай Ем да бъде до нея, ако беше през деня, и големия Рот и Джон, ако беше нощем.
Малкия Рот, помисли си тя.
Май току-що беше кръстила сина им.
Когато пристигна в клиниката, единствената мисъл в главата ѝ бе, че не трябваше да се случи тук. Особено когато вдигна очи към хирургичното осветление в главната операционна.
По някаква причина си спомни всички пъти, когато бе слизала в това помещение, подкрепяща някой от братята, ранен в бой, или пък правеща компания на Лейла по време на прегледите ѝ, или…
Пред очите ѝ се появи лицето на доктор Джейн. Устните ѝ се движеха бавно.
– …ет? Чуваш ли ме, Бет?
А, добре, някой беше усилил звука на околния свят.
Ала не чу отговора си. Не можа да чуе собствения си глас.
– Окей, добре. – Доктор Джейн произнасяше думите много отчетливо. – Искам да ти направя ултразвук, за да изключим плацента превия… усложнение, при което плацентата се озовава в долната част на матката. Но се тревожа, че имаш отлепване на плацентата.
– Какво… е това? – промълви Бет.
– Боли ли те някъде?
– Кръстът.
Доктор Джейн кимна и постави ръце върху корема ѝ.
– Ако натисна…
Бет простена.
– Просто се погрижи Рот да е добре.
Докараха машината за ултразвук и срязаха нощницата ѝ. Докато слагаха малко от гела върху корема ѝ и намаляваха осветлението, Бет не гледаше към монитора. Взираше се в лицето на своя съпруг.
Това прекрасно мъжествено лице беше ужасено до смърт.
Не си беше сложил тъмните очила и бледозелените му нефокусирани очи блуждаеха из стаята, сякаш отчаяно искаше да зърне нещо, каквото и да било.
– Откъде разбра? – прошепна Бет. – Че има проблем…
Очите му рязко се обърнаха към нея.
– От майка ми. Каза ми го в съня ми.
По някаква причина при тези думи Бет се разплака; лицето на съпруга ѝ се замъгли и тя изведнъж осъзна пълното си безсилие по възможно най-ужасния начин. Не я беше грижа за нищо друго, освен за бебето, а ето че по никакъв начин не можеше да повлияе на случващото се. Нейното тяло и детето ѝ щяха да решат изхода.
Умът, волята, душата ѝ? Всичките ѝ мечти и желания, надежди и приумици?
Изобщо нямаха думата в това, което ставаше.
Лицето на доктор Джейн отново изникна пред очите ѝ.
– …ет? Бет? Чуваш ли ме?
Бет вдигна ръка, за да отметне кичур коса от лицето си, и осъзна, че са ѝ сложили маншет за кръвно налягане и венозна система. А върху лицето ѝ нямаше коса. А сълзи.
– Бет, ултразвукът не показва това, което се надявах да видя. Пулсът на бебето отслабва, а ти все още кървиш обилно. Ще трябва да го извадим, окей? Сигурна съм, че имаш отлепване на плацентата и двамата сте в опасност.
Единственото, което Бет бе в състояние да стори, бе да погледне към Рот.
– Какво да правим?
С глас толкова пресеклив, че думите едва се разбираха, той отговори:
– Нека оперира заедно с Мани, окей?
– Добре.
Доктор Джейн пак се появи пред нея.
– Ще трябва да те приспим… не искам да ти слагам епидурална инжекция, защото нямаме време.
– Добре. – А после се обърна към Рот: – Обичам те. О, господи… бебето…
74
Единственото, с което Рот разполагаше, бяха миризмите в стаята. Антисептици. Кръв – тя го ужасяваше. Страх – от неговата Бет и онези, които я бяха наобиколили. Спокойна, трезва мисъл откъм доктор Джейн, Мани и Елена.
Можеше само да се надява, че именно тази последна миризма ще ги спаси.
Изведнъж се появи нещо ново. Стипчиво.
А после нещо до него изскърца, сякаш някой беше придърпал стол. След което една тежка ръка го натисна надолу, за да седне, и улови десницата му толкова силно, че едва не му смаза костите.
Джон Матю.
– Здрасти, мой човек – каза Рот, осъзнал внезапно, че времето сякаш бе спряло. – Здравей… мой човек.
В крайна сметка единственото, което Рот можеше да стори, бе да стисне ръката на брат си също толкова силно… И двамата останаха така, един до друг, вкаменени, докато край тях се чуваха медицински термини, отекваше металически звън, долавяше се съскане на машини.
Гласът на доктор Джейн бе така спокоен. Също като отговорите на Мани.
Те бяха пълна противоположност на ситуацията – колкото по-страшно ставаше всичко, толкова по-съсредоточени и овладени бяха те.
– Окей, държа го…