– Чакай, да не би вече да се случва? – обади се Рот.
Единственият отговор, който получи, бе изсвирването до него.
А после… първото проплакване на новороденото.
– Жив ли е? – попита Рот като пълен идиот.
Ново изсвирване.
А след това той напълно забрави за сина си.
– Бет? Ами Бет?
Никой не отговори.
– Бет? – изкрещя той. – Джон, какво става, по дяволите?
Въздухът тегнеше от мирис на кръв. Плътен. Толкова плътен.
Не можеше да диша. Не мислеше. Дори не беше жив.
– Бет – прошепна той в мрака.
Мина цяла вечност, преди доктор Джейн да се приближи. По близостта и посоката на гласа ѝ разбра, че е коленичила пред него.
– Рот, имаме проблем. Бебето е добре, Елена го преглежда. Но Бет продължава да кърви, дори и след като затворих матката ѝ след цезаровото сечение. Кърви прекалено обилно и няма никакви признаци на съсирване. Най-сигурното решение е да направим хистеректомия. Знаеш ли какво представлява това?
Говореше му така, сякаш беше глупав… и добре, че го правеше.
– Не. – Въпреки че беше чувал думата. По дяволите, в този момент трябваше да му обясняват и най-простичките неща.
– Налага се да извадя матката ѝ. Не го ли направя, тя ще умре, Рот. Това означава, че повече няма да може да има деца…
– Не ме е грижа за нищо друго, освен за нея. Каквото трябва да направите – направете го. Веднага.
– Окей. Да действаме, Мани.
– Къде е синът ми! – извика Рот изведнъж. – Дайте ми сина ми!
Не мина дори миг, преди някой да сложи мъничко вързопче в ръцете му. Толкова лек. Прекалено лек, за да е жив… и все пак синът му бе топъл и дишаше. Изпълнен с живот.
Рот искаше да го прегърне, защото неговата шелан бе в това дете. Във всяка молекула от живото му телце, тя бе с него… и това означаваше, че докато притиска бебето до гърдите си… притиска своята Бет.
– Какво става? – прошепна, без да очаква отговор.
Остави сълзите си да падат на воля. Навярно мокреха личицето на сина му.
Кой го беше грижа, по дяволите.
75
Бет изплува от мъглата на несъзнанието като коркова тапа, изскачаща на повърхността на спокойна вода.
И изкрещя в мига, в който мозъкът ѝ заработи:
– Рот…!
– Тук сме, тук сме.
Бет се завъртя рязко в болничното легло, при което коремът ѝ бурно се възпротиви.
А след това нищо нямаше значение. Седнал до леглото ѝ в стол, който не беше достатъчно голям, за да го побере, мъжът ѝ държеше техния син в обятията си… и двамата си приличаха като две капки вода.
Риданието, което се изтръгна от нея, беше напълно неконтролируемо, надигна се толкова мигновено, че почти изригна от душата ѝ. И, човече, как само я заболя коремът.
Протегна ръце и венозната система се опъна, но Бет не я беше грижа. И ето че нейните мъже дойдоха при нея. Рот се изправи с новороденото в прегръдките си и се отпусна внимателно на леглото до нея.
– О, господи, това е моето бебе – чу се да казва.
Малкия Рот (да, наистина го беше кръстила вече) бе истинско копие на баща си. И сякаш я беше познал по някакъв начин, когато баща му го сложи в ръцете ѝ, той отвори очички.
– Здравей, голямо момче.
Защото въпреки че тежеше… – колко? около три килограма? – с начина, по който това дребосъче я гледаше, то сякаш беше по-високо и от баща си.
– Толкова си красив – каза Бет.
А после видя очите му. Зениците им бяха нормални, ирисите – тъмносини, а не бледозелени.
Бет погледна съпруга си.
– Съвършен е.
– Знам. Казаха ми, че прилича на мен.
– Освен в очите. Но аз бих го обичала независимо от всичко.
– Аз също.
Бет гукаше над бебето, а пръстите ѝ си играеха с червената тъкан, излязла изпод пръстите на жената на главния майстор… докато не си даде сметка, че нещо не е наред.
Съпругът ѝ беше прекалено сдържан за специален момент като този.
– Рот? Какво не ми казваш?
Той разтърка лице и ужасът от по-рано в миг се завърна.
– Какво? Нещо не е наред с него ли?
– Не.
– Но?
– Наложи се да ти извадят вътрешностите. Кървеше прекалено силно.
Бет се намръщи и поклати глава.
– Какво?
Рот опипа наоколо и откри ръката ѝ.
– Вътрешностите ти ги няма.
Бет почувства, че се вледенява.
– Хистеректомия?
– Да. Така го нарекоха.
Бет изпусна дъха си. Още нещо, което не влизаше в плана. Беше истински шок да осъзнае, че част от онова, което я определя като жена, вече го няма.
Но после сведе поглед към своето съвършено оформено, съвършено здраво момченце. Мисълта, че би могла да не преживее този миг... Да не бъде тук със своя съпруг и своя син...