Докато многогласният вик отново огласяше нощта, Рот нямаше представа как да отговори. И колко щастлив бе този звук, женски и мъжки гласове се издигаха към нощното небе в прослава на настояще и бъдеще.
– И кой знае – продължи Бет, поглеждайки към сина им. – Може би, ако той порасне като баща си, един ден също ще бъде избран. Но то зависи от народа… ти им даде правото да гласуват, а те ти дадоха престола.
Рот се прокашля. После отново. И отново.
В крайна сметка единственото, което можа да направи, бе да прошепне:
– Ще ми се родителите ми да бяха живи, за да видят това.
Бет обви ръце около съпруга си и сина си, прегръщайки и двамата. И когато погледна над рамото на своя мъж и видя лицето на луната, внезапно изпита чувството, че пренареждането най-сетне е свършило и е настанала нова ера.
– Мисля, че го виждат – тихо каза тя. – Мисля, че в този миг и двамата гледат надолу… и са много, много щастливи.
Защото родителите са особено горди, когато видят светът да възнаграждава куража на децата им.
И знаят, че любовта се лее като река около тях.
Навсякъде.
Завинаги.
Следва
книга тринайсета от поредицата
БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ