Възрастната човешка жена, която слезе от колата, беше висока около метър и петдесет и набита. Гъстата ѝ бяла коса беше прибрана назад, разкривайки покрито с бръчки лице; интелигентни тъмни очи проблясваха изпод тежки клепачи. Под износеното палто от черна вълна носеше безформена синя рокля на цветя, ала обувките с ниски токчета и чантата ѝ бяха лачени, сякаш бе искала да облече най-хубавото, което притежава, и това бе всичко, което бе открила в дрешника си.
Асейл се поклони.
– Бъдете добре дошли, госпожо.
Бабата на Сола притисна малката си чанта до гърдите си.
– Нещата ми. У мен са.
Португалският ѝ акцент беше силен и тя очевидно подбираше думите наум, за да преведе онова, което искаше да каже.
– Добре. – Асейл кимна на братовчедите и те начаса заобиколиха джипа и извадиха три скромни куфара. – Стаята ви е готова.
Тя кимна отсечено.
– Давай.
Ерик, който тъкмо заобикаляше колата с багажа, повдигна вежди, и с основание. Асейл никак, ама никак не обичаше да го командват.
Ала за нея щеше да направи изключение.
– Но разбира се. – Асейл отстъпи назад и отново се поклони, махвайки към вратата, през която беше дошъл.
Царствена като кралица, дребничката възрастна дама заситни през гаража към трите ниски стъпала, които въвеждаха в къщата.
Асейл избърза напред, за да ѝ отваря.
– Това е преддверието. Нека продължим напред, към кухнята.
Тръгна след нея, преглъщайки нетърпението си. Ала всъщност не бързаше за никъде. Трябваше да е сигурен, че официалната фасада на империята на Бенлоис се е изпразнила от артдилърите и офис служителите, преди да отиде там. А дотогава щеше да мине поне един час.
Той продължи обиколката на къщата.
– Там са нишата за хранене и помещението за гости. – Докато минаваше пред нея, за да я въведе в огромното отворено пространство с изглед към река Хъдсън, той видя оскъдната мебелировка с нови очи. – Не че каня гости.
В къщата нямаше нищо лично. Само „декорът“, целящ да помогне мястото да бъде продадено – безлични вази и килими, и комплекти дивани и кресла в неутрални тонове.
Същото важеше и за спалните – четири на долния етаж и една на горния.
– Кабинетът ми е ето тук…
Асейл спря. Намръщи се. Огледа се наоколо.
Върна се в кухнята, за да открие останалите.
Бабата на Сола беше пъхнала глава в хладилника като гномче, което си търсеше хладно местенце за лятото.
– Госпожо?
Тя затвори вратата на хладилника и отиде при шкафовете, които стигаха до тавана.
– Тук няма нищо. Нищичко. Какво ядете?
– Ъъъ… – Асейл се улови, че поглежда към братовчедите за помощ. – Обикновено се храним в града.
Изсумтяването, което последва, определено прозвуча като „майната му на това“, изречено на езика на възрастните дами.
– Нуждая се от суровини.
Тя се завъртя на малките си лъскави обувки и сложи ръце на кръста си.
– Кой ще ме заведе в супермаркета.
Не беше въпрос.
Под нетрепващия ѝ поглед Ерик и агресивният убиец, когото той наричаше свой брат, изглеждаха също толкова слисани, колкото и Асейл.
Беше планирал тази вечер до последния детайл и посещение на местния супермаркет определено не беше в списъка.
– Вие двамата сте прекалено кльощави – заяви тя, кимвайки по посока на близнаците. – Трябва да ядете.
Асейл се прокашля.
– Госпожо, доведохме ви тук заради собствената ви безопасност. – Нямаше да допусне Бенлоис да увеличи залога, затова се бе наложило да прибере на сигурно място потенциалните съпътстващи жертви. – Не за да ни станете готвачка.
– Вече отказахте пари. Няма остана тук безплатно. Ще си изкара прехраната. Така ще бъде.
Асейл изпусна дъха си, бавно и продължително. Сега вече знаеше откъде Сола беше наследила независимата си жилка.
– Е? – настоя тя. – Аз не шофира. Кой ще ме откара?
– Госпожо, не искате ли първо да си отдъхнете…
– Тялото ще си почине, когато умре. Кой?
– Разполагаме с един час – подхвърли Ерик и Асейл го изгледа свирепо.
Дребничката стара дама стисна чантата си и кимна.
– Значи, той ще ме отведе.
Асейл срещна погледа ѝ и понижи глас, за да е сигурен, че условията, които ще постави, ще бъдат уважени.
– Аз плащам. Да сме наясно – вие няма да похарчите нито цент.
Бабата на Сола отвори уста, сякаш искаше да спори, ала тя бе упорита… не глупава.
– Тогава аз ще се заема с кърпенето.
– Дрехите ни са в достатъчно добро състояние.
Ерик се прокашля.