В този миг обаче Трез сериозно преосмисляше годините на доизпипване на възстановителния си режим. Когато вратата на стаята се затвори след брат му и той остана сам с Избраницата Селена, всяка клетка на тялото му сякаш пламна.
Човече, просто трябваше да запали една лампа с помощта на волята си, макар че очите му все още не бяха съвсем готови за истинска светлина…
Здравей, богиньо.
Селена беше висока и макар да бе облечена в традиционната бяла роба на Избраниците, беше очевидно, че има точно онези форми, които трябваше да притежава женското тяло: нищо не можеше да скрие извивките ѝ, нито дори изобилието от бял плат. А пък лицето ѝ! Розови устни и бледосини очи, съвършено симетрични черти, създадени сякаш за да привличат и задържат мъжките погледи. И разбира се, косата – дълга, гъста и с цвят на нощ, вдигната високо на главата в стила на Избраниците.
Така че единственото, за което можеше да мислиш, бе как я разплиташ и я оставяш да се посипе през пръстите ти.
Беше съвършена във всяко едно отношение.
И изобщо не се интересуваше от него.
Което правеше появата ѝ тук заедно с пълната торба още по-забележителна.
– Бил си тежко болен – тихо каза тя.
Трез едва не забели очи. Този глас. Мамка му, този глас.
Чакай, тя сигурно очакваше отговор, нали? Какво го беше…
– Ами, чувствам се страхотно. Направо страхотно.
И корав като скала там, долу. Господи, надяваше се тя да не улови миризмата на възбудата му.
– Как мога да помогна?
Ами… като свалиш тази роба и скочиш в леглото? А после ме яздиш като пони, докато не припадна от изтощение?
– Искаш ли да хапнеш от тази храна?
– Каква храна? – промърмори той.
– Брат ти напълни тази торба за теб.
Че копелето идвало ли бе изобщо тук, зачуди се Трез.
– Току-що го помоли да си тръгне.
Очевидно.
– А, да. Ясно.
Трез се отпусна на възглавниците и изкриви лице. Вдигна ръце, за да разтърка слепоочията си, и усети, че тя се приближава… при което побърза да придърпа дебелата завивка по-нагоре върху корема си.
Понякога „гол“ означаваше много повече от „не нося никакви дрехи“.
Човече, колко разтревожено само беше лицето ѝ. Толкова, че Трез трябваше да си напомни как го беше отсвирила по-рано.
Да, колкото и скапана да беше краткосрочната му памет (поне що се отнася до неща като това, че брат му е бил в стаята), прекрасно помнеше точно къде беше, когато за последен път видя Избраницата Селена… както и повече от незаинтересувания ѝ отговор.
Спомняше си и точно как я бе срещнал за първи път. Беше чул името ѝ още щом Фюри освободи Избраниците от Светилището на Скрайб Върджин и Селена заедно с останалите бе заживяла в имението на Ривендж в Адирондак. Дори я беше зървал от време на време, но тогава ставаха едни работи с Рив и мислите му бяха другаде.
Ала това бе отминало. А после, по-наскоро, той и Ай Ем се бяха отбили в имението на Рив по негова молба… и именно тогава Трез се бе запознал с нея както трябва, само те двамата.
Добре, де – Ай Ем също беше там, но Трез го бе изключил от съзнанието си, както преди малко. И нищо чудно – в мига, в който бе зърнал Избраницата, бе забравил собственото си име, по-голямата част от речниковия си запас и седемдесет и пет процента от чувството си за равновесие. Незабавно. Космическо. Привличане.
Поне от негова страна.
Разбира се, за разлика от него тя не бе поразена до глупост… макар че Трез бе имал надежди. Както и склонността да я преследва. През последната седмица се беше мотал из имението кой знае колко нощи подред с надеждата да я засече по време на едно от посещенията ѝ, в които задоволяваше нуждите на Братството. Защото нищо не казва по-красноречиво „искам да излизам с теб“ от държание, което би било предостатъчно основание за изваждане на ограничителна заповед.
Най-сетне късметът му се беше усмихнал и той бе успял да я „срещне случайно“. Като идиота, какъвто си беше, той ѝ беше казал, че е красива… и то не по свалячески начин. Действително го мислеше. За съжаление (и за разлика от безбройните човешки жени, които бе забърсал през живота си), тя изобщо не се бе впечатлила.
Така че – защо бе тук сега?
Не че той щеше да се задълбочи особено в този въпрос.
– Какво би искал да ти дам? – попита тя и искрената загриженост в гласа ѝ го накара да се засрами.
– Ами… една кӝла, ако обичаш.
Господи, начинът, по който се движеше, докато отиваше при торбата, която бе оставила върху писалището. Така плавно и отмерено, бедрата ѝ се полюшваха под белите одежди, раменете ѝ – изпънати, а…