От тренировъчния център до имението обикновено се стигаше поне за две минути, три-четири, ако говориш с някого, без да бързаш. Не и този път – Джордж го спря пред подсилената врата едва трийсет секунди след като бяха излезли от кабинета зад стаята с оборудването.
Изкачи ниските стъпала, намери пипнешком контролния панел на алармата и въведе кода. Заключващият механизъм изтрака и ето че те вече крачеха по друг коридор. Минаха през следващата врата и се озоваха в огромното фоайе. Рот подуши въздуха.
Агнешко за Първото хранене. Огън в библиотеката. Вишъс, пушещ една от ръчно свитите си цигари в билярдната.
Мамка му. Трябваше да му каже какво се бе случило с Пейн в тренировъчния център. По дяволите, строго погледнато – дължеше му ритуала на разплатата.
Ала всичко това можеше да почака.
– Бет – нареди на Джордж. – Търси.
И той, и кучето отново задушиха въздуха.
– Горния етаж – заповяда в същия миг, в който Джордж тръгна напред.
Когато стигнаха до площадката на втория етаж, миризмата стана по-силна – потвърждение, че вървяха в правилната посока. Лошата новина? Идваше отляво.
Рот закрачи по коридора със статуите, подмина стаята на Джон и Хекс, тази на Блей и Куин.
Спряха, преди да са стигнали до спалнята на Зейдист и Бела.
Нямаше нужда кучето да му казва, че са открили целта си… знаеше и точно пред чия стая се намират – въздухът бе така натежал от хормоните на бременността, че бе, като да се блъснеш в кадифена завеса.
Което бе и причината Бет да е тук, нали така?
„Жените не пазят тайни от мъжете, които ги уважават.“
Мамка му. Да не искаха да му кажат, че неговата шелан желае дете и дори прави нещо по този въпрос, без да му спомене и дума!
Стиснал зъби, той вдигна ръка, за да почука… но в крайна сметка задумка с юмрук. Веднъж, два пъти.
– Влез – разнесе се гласът на Избраницата Лейла.
Рот блъсна вратата и съвсем ясно почувства мига, в който неговата шелан го видя – като гъст дим миризмата на вина и измама изпълни въздуха.
– Трябва да поговорим – изплющя гласът му. – Моля да ни извиниш, Избранице – добави той, кимвайки натам, където се надяваше, че е Лейла.
Последва размяна на реплики между двете жени – сковано от страна на Бет и притеснено от страна на Лейла. А после неговата шелан стана от леглото и се приближи.
Не размениха и дума. Нито когато тя затвори след тях, нито докато вървяха по коридора един до друг. А когато влязоха в кабинета му, Рот нареди на Джордж да остане отвън, преди да затвори вратата.
Въпреки че прекрасно познаваше разположението на префърцунените френски мебели, той протегна ръце, опипвайки облегалките на креслата с копринена тапицерия, изящния диван… и накрая ръба на бащиното му писалище.
Заобиколи го и се настани на трона, обвивайки длани около подлакътниците – толкова силно, че дървото изскърца в знак на протест.
– Откога ходиш при нея?
– При кого?
– Не се прави на глупачка. Не ти отива.
Въздухът в стаята се раздвижи и Рот чу стъпките ѝ по мекия килим. Докато тя крачеше напред-назад, Рот си я представяше съвсем ясно: сключени вежди, стиснати устни, скръстила ръце на гърдите си.
Чувството за вина си беше отишло, оставяйки я не по-малко яростна от самия него.
– Какво, по дяволите, те е грижа? – промърмори тя.
– Имам пълното право да знам къде си.
– Моля?
Рот размаха пръст натам, където мислеше, че е застанала.
– Тя е бременна.
– Забелязах.
Юмрукът му се стовари върху бюрото толкова тежко, че слушалката на телефона падна от вилката.
– Искаш да навлезеш в периода си на нужда!
– Да! – изкрещя Бет в отговор. – Искам! Да не би да е престъпление?
Рот изпусна дъха си с чувството, че току-що го беше блъснала кола. Отново.
Невероятно колко смазващо бе да чуе най-големия си страх, изречен на глас.
Пое си няколко големи глътки въздух; знаеше, че трябва да подбира думите си много внимателно… въпреки че надбъбречните му жлези отделяха толкова адреналин в тялото му, че буквално се давеше в ужас.
В тишината, пиукането, с което телефонът настояваше отново да бъде вдигната слушалката, прозвуча оглушително като ругатните, отекващи в главите и на двамата.
С разтреперана ръка Рот заопипва наоколо, докато не откри слушалката. Отне му няколко опита, преди да успее да я върне на мястото ѝ, но все пак се справи, и то без да счупи нищо.
Господи, колко тихо бе само. По някаква причина Рот неестествено отчетливо усещаше стола, на който седеше – коравата кожена седалка, символите, гравирани върху облегалките за ръцете, начина, по който релефът зад гърба му го драскаше лекичко.