Ала въпреки подготовката си, самият акт все още не бе станал нейна съдба. Предишният Примейл бе убит в нападенията точно след нейното съзряване и бяха минали десетилетия след десетилетия, преди да бъде обявен приемникът му. А после, когато пое задълженията му, Фюри промени всичко и ги освободи, вземайки си шелан, с която заживя в моногамна връзка.
Селена винаги се бе питала какъв ли е сексът. И сега, докато гледаше Трез, тя изведнъж интуитивно разбра защо жените се подчиняваха. Защо сестрите ѝ се подготвяха и гласяха за своето „задължение“. Защо, когато се върнеха след това, грееха – кожата, косата, усмивките, душите им.
Беше изумително да го изпита от първа ръка…
Внезапно си даде сметка, че той не беше отговорил на въпроса ѝ.
Дали не го бе засегнала, зачуди се, докато той се взираше в нея. Но как? Доколкото ѝ бе известно, той не беше обвързан – беше дошъл в къщата заедно със своя брат, не със своята шелан, и в тези стаи никога не идваха жени.
Не че тя забелязваше всяко негово действие.
Само повечето от тях.
С пламнали бузи, Селена си каза, че след всичко, което бе изстрадал, той със сигурност се нуждаеше от кръв. Всъщност следите от болестта си личаха ясно по лицето му… красивото му сурово лице с тъмни бадемови очи, плътни, изваяни устни, високи скули и силна челюст…
Селена изгуби нишката на мисълта си.
– Не може да говориш сериозно – дрезгаво каза той.
Гласът му прозвуча по-дълбоко от обикновено и оказа много странен ефект върху нея. Изведнъж топлината, накарала бузите ѝ да се зачервят, разцъфна в цялото ѝ тяло, сгря я отвътре и я отпусна по начин, от който страхът от бъдещето ѝ намаля мъничко.
– Напротив – чу се да казва.
И то нямаше да бъде задължение. Не, в това тихо, сумрачно разстояние между тях, тя го искаше… върху шията, не върху китката си…
Лудост, предупреди я един вътрешен глас. Не беше редно и то не само понеже размиваше границите на задълженията ѝ в тази къща.
Затворила очи, Селена изпита ненавист към факта, че според всички повели на разума би трябвало да се обърне и да излезе от стаята още сега. Този мъж, този възхитителен мъж, който бе в състояние да разтопи дори нейните сковани ръце и крака, не беше нейното бъдеще. Не повече, отколкото Примейлът… пък и който и да било мъж.
Бъдещето ѝ беше предопределено още преди да бе облякла първата си роба на Избраница.
След един дълъг миг той поклати глава.
– Не. Но ти благодаря.
От отказа ѝ прилоша. Дали не беше доловил нередните ѝ желания? И все пак… готова бе да се закълне, че и той изпитва същото. Като онзи път, когато я бе спрял край стълбището – сигурна бе, че беше искал…
Е, поне тогава беше успяла да запази достатъчно от здравия си разсъдък, за да се опита да го отблъсне от себе си.
Но след като се бяха разделили, начинът, по който я беше гледал, бе останал в мислите ѝ и именно оттогава тя започна да го наблюдава скришом.
Сега обаче не я гледаше по този начин.
Всичко се бе променило след предложението ѝ. Защо?
– Най-добре си върви. – Той кимна към вратата. – Трябва просто да хапна нещо и ще се оправя напълно.
– Засегнах ли те по някакъв начин?
– Господи, не! – Той затвори очи и поклати глава. – Просто не искам да…
Така и не чу остатъка от думите му, защото той потърка лице и ги заглуши.
Внезапно Селена си помисли за книгите, които беше чела в свещената библиотека на Светилището. Разкази за толкова много животи, прекарани тук, долу, на Земята. Така богати и изненадващи, дни и нощи. Истории, описани толкова ярко, че сякаш бе достатъчно само да протегне ръка, за да докосне това различно измерение. Жадувала бе за Другата страна, пристрастила се бе към разказите в цялото им великолепие и тъга; за разлика от много от сестрите си, които просто описваха онова, което виждат в кристалните купи с вода, в свободното си време тя бе ненаситна, изучаваше съвременния свят, начина, по който обитателите му се държаха, думите, които използваха.
Вярвала бе, че това е най-близкото подобие на свобода на избора и каквато и да е съдба, които щеше да има някога.
И действително беше така, дори и след като Фюри ги бе освободил.
– По дяволите, не ме гледай по този начин – простена Трез.
– Как?
Хълбоците му сякаш се раздвижиха и когато той промърмори нещо, което ѝ убягна, тя си пое дълбоко дъх… прескъпа Скрайб Върджин, миризмата, която струеше от него, бе истинска амброзия.
– Селена, трябва да си вървиш, момиче. Моля те.
Той се отпусна на възглавниците; великолепните му гърди се напрегнаха, вените на врата му се издуха.