– Моля те.
Очевидно изпитваше болка… и по някакъв начин причината бе тя.
Селена стана и оправи дългата си роба. След това се поклони неловко и остана със сведена глава.
– Но разбира се.
Не си спомняше как напуска стаята, нито как затваря вратата след себе си, но трябва да го бе направила – намираше се в коридора, по средата между солидната врата, която отделяше частните покои на Първото семейство, и стълбището, отвеждащо до втория етаж…
В следващия миг се озова в Светилището.
Което я изненада мъничко. Обикновено,когато приключеше с някое задължение на Земята, тя отиваше на север, в имението на Ривендж. Много харесваше библиотеката там – романите и биографиите бяха не по-малко увлекателни и някак си не толкова натрапващи се, както книгите в Светилището.
Ала нещо в нея я бе отвело в някогашния ѝ дом.
Колко различен бе той сега, помисли си, оглеждайки се наоколо. Вече не беше бастион на едноцветието – вече само сградите, построени от мрамор, бяха бели. Всичко друго грееше в цветове: изумруденото на тревата, жълтото, розовото и пурпурното на лалетата, шуртящото синьо на шадраваните. Ала разположението си беше същото. Личният храм на Примейла си оставаше близо до храма за уединение до огромната мраморна библиотека, както и до заключения вход на обителта на Скрайб Върджин. В далечината покоите, където Избраниците някога спяха и се хранеха, се издигаха до баните и езерцето. А срещу всичко това се намираше просторната съкровищница, пълна с най-различни предмети, причудливости и скъпоценни камъни.
Каква ирония само. Сега, когато навсякъде имаше цветове, които да радват очите, мястото бе пусто и безжизнено – разперили криле, Избраниците бяха излетели от гнездото.
Никой нямаше представа къде е Скрайб Върджин… нито пък смееше да попита.
Отсъствието бе странно и обезпокоително. Ала в същото време и добре дошло.
Краката на Селена я понесоха напред – очевидно бе, че имаше някаква цел наум, но съзнателно и тя не знаеше каква е. Това поне не беше нещо необичайно. Открай време се отнасяше в мислите си обикновено защото отново и отново си припомняше какво бе видяла в кристалните купи и прочела върху страниците на подвързаните с кожа томове.
Ала в този миг мислите ѝ не бяха погълнати от живота на другите.
Онзи тъмнокож мъж бе… като че ли не достигаха думи да го опише въпреки богатия си речник. А образите отпреди малко, в спалнята му, бяха като новопоявилитесе цветове тук – откровение от красота.
Унесена в мисли за него, Селена продължи да върви – покрай храма за уединение, през поляната, отвеждаща до спалните и след тях, докато не стигна до гората по границата, която, пристъпиш ли в нея, магически те връщаше на същото място, където си влязъл.
Твърде късно Селена си даде сметка къде я бяха отвели краката ѝ.
Скритото гробище бе зашумено от всички страни, могилката – нарочно скрита от погледа под мрежа от листа, зелени и гъсти. Входът бе също така затулен – арка, по която се виеха пълзящи рози; калдъръмената пътечка, която лъкатушеше все по-навътре, бе толкова тясна, че по нея едва можеше да мине сам човек.
Селена нямаше никакво намерение да поема по нея…
Краката ѝ престъпиха този завет по собствена воля, движейки се така, сякаш се подчиняваха на някаква по-висша цел.
Между дърветата, които обграждаха мястото, въздухът бе мек, както винаги, но въпреки това Селена почувства, че я побиват тръпки.
Обви ръце около тялото си; ненавиждаше всичко в това място, ала най-вече – неподвижността на паметниците. Издигащи се върху постаменти от бял камък, женските фигури бяха изваяни в най-различни пози, изящните им ръце и крака – извити около голите им тела. Израженията на статуите бяха спокойни, немигащите им очи – взрени в задгробния живот в Небитието, устните им – извити в еднакви печални усмивки.
Селена отново си помисли за мъжа в леглото. Така жив. Така жизнен.
Защо бе дошла тук? Защо, защо, защо… в гробището…
Коленете ѝ се подкосиха в същия миг, в който от сърцето ѝ бликнаха сълзи; тя се свлече на земята, разтърсвана от ридания, гърлото ѝ – раздирано от мъчителни хлипове.
Паднала в краката на своите сестри, тя съвсем ясно почувства съдбата си, обричаща я на смърт.
След всички тези години смяташе, че е разгледала приближаващата се кончина от всички възможни ъгли.
Ала близостта на Трез Латимър ѝ бе показала, че греши.
12
Галерията „Бенлоис“ се намираше в центъра на Колдуел, на десетина пресечки от небостъргачите и само на две от бреговете на Хъдсън. Обикновената, невзрачна постройка се издигаше на три етажа: на първото ниво, което бе с двойна височина, се намираше същинската галерия, с кабинети за служителите отзад; просторните офис помещения на Бенлоис бяха точно под плоския покрив.