Братовчедът го преметна през рамо като пожарникар, без да размени нито дума с Асейл. Нямаше защо да го правят – бяха планирали всичко предварително. Проникването, разчистването, отвличането.
Разбира се, далеч по-удовлетворяващо би било да го направят като в някой холивудски филм и Асейл отговореше на въпроса на Бенлоис за причината на посещението си с най-големи и кървави подробности. Ала в реалния свят акцията по отвличането и сплашването не предлагаше такова моментално удовлетворение.
Не и ако искаш да се добереш до целта и да я задържиш.
Следван плътно от Ерик, Асейл се затича – прекоси лъскавия черен под на офиса и се спусна по стълбите. Когато слязоха в галерията, последва моментна пауза – бърза проверка за звуци от приближаващи врагове.
Нищичко. Само приглушеното предсмъртно дишане на пронизания пазач и металическата миризма на кръв от раната му.
Двамата вампири минаха в офис помещението през вратата за персонала, покрай редиците бюра и висящия мобилен телефон, изработен от автомобилни части.
Рейндж роувърът беше паркиран толкова близо до задния вход, че практически беше в сградата. Със сигурно движение Асейл отвори задната врата и Ерик хвърли Бенлоис на седалката като спортен сак. След това се разнесе затръшване на врати и скърцане на гуми и ето че те се носеха с максимално разрешената скорост – Асейл седеше до шофьора, а Ерик беше зад тях заедно с товара им.
Асейл си погледна часовника. Бяха минали точно единайсет минути и трийсет и две секунди; до изгрев-слънце все още оставаха дълги часове.
Ерик извади чифт белезници и ги щракна около китките на „артдилъра“. След което бе ред да го събуди. С плесници.
Бенлоис отвори очи… и се сви, сякаш бе попаднал в лош сън.
А Асейл най-сетне отговори на зададения му въпрос с мрачен глас:
– У теб има нещо, което ми принадлежи. И ще ми го върнеш преди изгрев-слънце… или ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.
* * *
Половин час след епичната разправия със съпруга си, Бет се намираше на задната седалка на мерцедеса S600 на Братството, със своя полубрат до себе си и Фриц зад волана. Седанът беше чисто нов, прекрасната миризма на свежа кожа и лак – същинска ароматерапия за богаташи.
Колко жалко, че изобщо не се отразяваше на нейното настроение.
Загледана през затъмнените прозорци, Бет имаше чувството, че се спускат по заснежената планина към селския път в подножието ѝ на забавен кадър… макар че това може и да бе, защото саундтракът на пътуването, който, в духа на рекламите за коли би трябвало да бъде Вивалди или Моцарт, в случая бе токсичният тенис мач на онази щастлива размяна на реплики с Рот.
Мамка му. Нейният хелрен открай време си беше авторитарен, но то нямаше нищо общо с положението му в живота. Майната ѝ на короната – характерът му си беше такъв. През последните няколко години тя безброй пъти бе виждала този характер в действие – било то с братята, с глимерата, с персонала… по дяволите, дори с дистанционното. Ала с нея винаги бе… е, не покорен. Никога това. Но тя винаги бе имала чувството, че уважава мнението ѝ. Каквото и да искаше тя, когато и да го поискаше… и бог да е на помощ на глупака, който се изпречеше на пътя му.
Така че – да, решила бе, че това с детето ще се развие по същия начин и той ще отстъпи, като се имаше предвид колко важно бе то за нея.
Ала вместо това? Тъкмо обратното…
Нежно докосване по рамото ѝ напомни две неща: първо, че не беше сама на задната седалка. И второ, че не беше единствената, която имаше неприятности.
– Извинявай – каза, отпускайки ръце, които дори не бе осъзнала, че е вдигнала към лицето си. – Държа се грубо, нали?
– Добре ли си? – оформиха пръстите на Джон в сумрачната вътрешност на колата.
– О, да, абсолютно. – Тя го потупа по силното рамо; знаеше, че това с пристъпите сигурно му тежеше: пътуването до града, ядрено-магнитният резонанс, резултатите, които щяха да последват. – По-важното е – ти как си?
– Предполагам, че доктор Джейн е влязла в Медицинския център без проблем.
– Аха. – Бет поклати глава, задавена от благодарност към Джейн и нейния човешки партньор Мани Манело. – Двамата са невероятни. Здравната система на хората е скъпа и в нея е трудно да се оправиш. Нямам представа как са го направили.
– Лично аз смятам, че е загуба на време. – Джон извърна глава. – Така де. Колко време вече имам такива пристъпи? Досега нищо не се е случило.