Джон Матю се намръщи, сякаш проверяваше състоянието на паметта си; погледът му стана нефокусиран.
– Наистина не мога… просто… качих се по стълбището, надникнах в кабинета на Рот, видях те… и дойдох на себе си чак когато Хекс ме поведе по коридора към стаята ни.
– Казаха, че било на Древния език.
Джон поклати глава.
– Невъзможно. Имам предвид – мога да го чета донякъде и разбирам по малко, когато ми говорят. Но самият аз не го говоря.
Бет започна да разглежда връхчетата на косата си, макар да знаеше, че не цъфтят – един от догените ги бе подрязал едва миналата седмица.
– Е, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? – Тя го погледна. – Можеш да бъдеш откровен с мен. За всичко. Рот има дузина братя. Аз имам само теб.
Джон отново се намръщи.
– Не, аз…
Внезапно ръцете му затрепериха и той не можа да довърши онова, което се опитваше да каже… а после тялото му се люшна назад и се просна сковано на седалката.
– Джон! – Бет протегна ръце към брат си. – Джон… о, господи…
Очите му се забелиха, сякаш умираше.
– Джон… върни се…!
Наведе се рязко напред и почука по преградата.
– Фриц!
Икономът свали опушеното стъкло и тя излая:
– Дай газ… той получи нов пристъп!
Потресените очи на Фриц се стрелнаха към огледалото за обратно виждане.
– Да, господарке. Веднага!
Старият иконом настъпи газта и докато мерцедесът се качи като стрела на „Нортуей“, Бет се опита да помогне на брат си. Ала пристъпът го беше надвил изцяло; гърбът му бе изпънат като струна, ръцете му – вдигнати към гърдите, пръстите – изкривени като хищни нокти.
– Джон – умоляваше го тя с треперещ глас. – Остани с мен, Джон…
13
– Кажи ми, че отново идва на себе си.
Докато говореше, Асейл се взираше през предното стъкло на роувъра, стиснал дръжката на една кама в дясната си ръка. Бяха навлезли дълбоко в гористите покрайнини на окръг Колдуел; между дърветата не блещукаха светлинки, върху заледения двулентов път нямаше други коли.
Бенлоис се бе свестил за кратко, само за да „припадне“ отново. Което спокойно можеше да е преструвка.
– Още не – измърмори Ерик. – Но е жив.
Не задълго.
– И гол – добави братовчед му.
Асейл се обърна рязко, тъкмо навреме, за да види как Ерик затваря ловджийския си нож. Гол, наистина. Ушитият по мярка костюм на Бенлоис беше накълцан на ленти; фината тъмносиня материя бе станала на парцали, копринената риза под нея не би могла да послужи дори за бърсане на прах. Свалени бяха и всичките му бижута: диамантеният часовник, златният пръстен с печат, гривната от халки и разпятието на дебела златна верижка.
Плячката беше натъпкана в поставката за чаши, заедно с мобилен телефон, на който му беше извадена батерията, за да бъде прекъснат GPS сигнала. Дрехите се валяха там, където бяха паднали.
Може би действително бе изгубил съзнание. Трудно бе да си представиш някой да не се съпротивлява на подобно нещо.
– Колко по-навътре още? – попита Асейл.
– Тук ще е съвсем добре – отвърна Ерик и в същия миг брат му натисна спирачките и угаси двигателя.
Начаса Асейл слезе от колата, огледа се и се увери, че са напълно откъснати. Никакви светлини от къщи. Никакви звуци от трафик на коли. Никъде никой.
– Угаси фаровете.
Снежинките бяха спрели, а луната си пробиваше път през рехавите облаци, така че между боровете достигаше достатъчно светлина.
Асейл прибра камата в ножницата и изпука кокалчетата си.
– Извадете го.
Ерик се справи с инертната маса забележително добре, като се имаше предвид, че Бенлоис бе гол и отпуснат безжизнено – куфар без дръжки, така да се каже.
Дойде на себе си тъкмо когато го блъскаха в леденостудения роувър и тръпката, която оповести събуждането му, разтърси цялото му тяло, ръцете и краката му – подскачайки, сякаш бе кукла на конци.
Братовчедите го притиснаха към джипа… и великият Рикардо Бенлоис изведнъж вече изобщо не изглеждаше могъщ. В скъпите си костюми винаги имаше властен вид, ала без помощта на грижливо ушитите сака и панталони той бе просто купчина хлътнали кухини, ребрата му изпъкваха, мекият му корем стърчеше над хърбави хълбоци, коленете му бяха по-широки от бедрата и прасците.
– Да не губим време – ниско каза Асейл. – Кажи ми къде е тя.
Никакъв отговор. Тялото на Бенлоис може и да беше слабо, но умът му, очите му – те бяха нащрек както винаги. Въпреки че се намираше в смъртна опасност, волята му беше непрекършена.