Стъпките му из огромния апартамент не вдигаха почти никакъв шум, въпреки че върху полираните подове нямаше килими; модернистичната мебелировка бе минимална – не само като стил, но и като количество.
По дяволите… гледката бе все така невероятна. Особено така, посред нощ, без никакви светлини вътре. Това бе вечерното лице на града и всичко блещукаше: плетеницата от светлинки по фасадите на небостъргачите, двойните сводове на двата моста, ивиците от червени стопове и бели фарове, които се движеха покрай брега там долу.
Толкова лесно бе да забравиш, че сърцето на Колдуел е мръсно място, в което има толкова бедност, колкото и богатство… ако не и повече. Тук горе, откъснат от реалността, далеч от виещите сирени и вонята на боклуци, бе лесно да повярваш в тази дезинфекцирана версия на града.
Ала Ай Ем не беше глупак.
Той запали осветлението и отиде до плъзгащите се стъклени врати, извеждащи на терасата. Отвори една от тях и студен порив на вятъра нахлу в стаята, раздвижвайки застоялия въздух. Посетителят му щеше да дойде чак след един час, но той искаше да е сигурен, че мястото ще изглежда обитавано. Отиде в отворената кухня и създаде дискретно безредие, като сложи няколко чисти чинии в сушилнята до умивалника и разпиля по плота… я да видим… една-две лъжици. Полупразен пакет престоял чипс. Списание за мъжка мода, което прелисти и остави отворено на страница с палто, което Трез би харесал.
След това се зае да свари кафе.
С брат му нямаха никакво намерение да се върнат тук когато и да било, но Ай Ем бе задържал мястото, без да го изпразни от мебелите, защото бе важно с’хийб да не заподозрат, че са се преместили. Последното, което искаха, бе отряд, изпратен да ги издири. Особено ако по някакъв начин той цъфнеше в имението на Братството…
Ай Ем се обърна рязко към стъклената врата. На терасата отвън една фигура се бе материализирала като призрак от черната нощ, а одеждите ѝ плющяха от силния вятър.
– Добре дошъл – извика Ай Ем към първосвещеника с глух глас. – Подранил си.
Окей, кой от тях двамата беше изгубил представа за времето?
Фигурата се приближи до прага, движейки се така овладяно и плавно, че сякаш се рееше над земята.
– Поканен ли съм? – разнесе се сух глас.
Сърцето на Ай Ем пропусна един удар.
Мамка му, това не беше правилният жрец.
С всички тези одежди, покриващи посетителя от глава до пети, беше предположил, че знае кой стои насреща му.
Това бе по-лошо. Много по-лошо.
Екзекуторската качулка би трябвало да му го подскаже.
– Е, Ай Ем? – Буквално можеше да чуе отвратителната му усмивка.
– Да, влез – покани го Ай Ем, докато пъхваше незабелязано ръка под палтото си и откопчваше кобура, в който беше неговият глок. – Никога не съм си мислил, че ще те видя в къщата си.
– Интересно. Не подозирах, че си толкова наивен. – Мъжът трябваше да наведе глава, за да влезе. – Не е ли това домът и на твоя брат?
Мамка му, единственото, за което Ай Ем бе в състояние да мисли, бе Мрачния жетвар.
Но разбира се, убитите от С’Екс, палача на кралицата на сенките, можеха да напълнят цяло гробище. А и той сякаш бе създаден, за да сее смърт. Висок бе близо два метра и петнайсет и тежеше поне сто и трийсет килограма… най-малко. А гласът, който долиташе изпод качулката? Неподправена злина.
– Чух, че никога не си канил Анслай да влезе – каза той, затваряйки плъзгащата се врата зад себе си. – Трогнат съм.
– Недей. Всъщност върховният жрец смяташе, че това място е прекалено омърсено от контактите ни с човеците. Кафе?
– Сякаш сме на среща? – За разлика от върховния жрец, С’Екс не понасяше правилата на кралския двор, нито пък формалностите, които се съблюдаваха между членовете на с’хийб. Разбира се, върховната им господарка не го държеше до себе си заради чара му. – И да, защо не. Приятна ми е идеята да ми прислужваш.
Ай Ем скръцна със зъби, но премълча. С’хийб бяха вдигнали залога хилядократно, изпращайки С’Екс вместо жреца, така че нещата вече бяха започнали зле.
Заобиколи гранитния плот и извади две чаши от стъкления шкаф, като се надяваше копелето да не го пие с мляко. Докато кафе машината бълбукаше и съскаше, последното, което Ай Ем очакваше, бе С’Екс да се приближи и да седне на високото столче, без преди това да е огледал мястото.
За съжаление, това вероятно означаваше, че вече го е направил.
– Значи, с брат ти сте били доста заети напоследък. – С’Екс сложи масивните си ръце върху плота и се опря на тях. – Е, така ли е?
– Имаш ли нещо против да свалиш това нещо от главата си? – Ай Ем се взираше право в мрежестата материя, която закриваше лицето му. – Искам да видя очите ти.