Бет пристъпи малко по-наблизо, за да погледне… не че множеството изображения на мозъка на брат ѝ върху монитора ѝ говореха каквото и да било. Да се надяваме, че не така стояха нещата с мъжа в бялата престилка и внушителните титли.
Сумрачната стаичка, в която се бяха натъпкали, приличаше на извадена от епизод на „Стар Трек“: високотехнологично оборудване бръмчеше и примигваше, дебел плексигласов прозорец ги делеше от масивния апарат за ядрено-магнитен резонанс от другата страна. А неврологът, който седеше зад командното табло, дори приличаше на лейтенант Сулу, обърнат към мониторите, клавиатурите, един-два телефона и още един лаптоп.
– Колко дълго продължи последният пристъп? – разсеяно попита той.
– Около петнайсет минути – отвърна Бет, когато Джон погледна към нея.
– Някакво схващане или изтръпване?
Джон поклати глава.
– Не. Нищо – отговори Бет.
Джон бе излязъл от кухия корем на машината преди около десет минути. Вече бе сменил болничната нощница със сравнително безобидните си на вид дънки и тениска на „Ню Йорк Джайънтс“ и си бе обул тежките ботуши. Бяха извадили иглата на венозната система, която беше вкарала контрастното вещество в тялото му, и му бяха сложили малка бяла лепенка.
Оръжията си беше оставил вкъщи.
Хекс обаче беше въоръжена както обикновено; тя стоеше до него, нахлупила черно бейзболно кепе ниско над очите си. Другото им подкрепление беше Пейн, облечена в черни дрехи и със същото широко палто, каквото носеше и жената на Джон.
Бет подръпна шапката на „Ред Сокс“, която носеше. Доста време беше минало, откакто я бяха виждали в света на хората, а не познаваше никого в болницата, но нямаше причина да рискуват още едно усложнение.
Господи, нека всичко да бъде наред, помисли си тя, докато лекарят отново преглеждаше изображенията на монитора.
Застанала точно зад него, доктор Джейн надничаше над рамото му… преминала на пълен призрачен режим.
Колкото повече експертни погледи, толкова по-добре.
– Какво виждаш? – попита Мани.
За негова чест, неврологът отмести очи от екрана едва когато беше съвсем готов… и се обърна към Джон, когато най-сетне заговори:
– Не виждам нищо абнормално.
Всеобща въздишка на облекчение. Джон притисна Хекс към себе си – очевидно бе, че за тях двамата светът бе изчезнал.
Докато ги гледаше, Бет си даваше сметка, че би трябвало да се съсредоточи върху добрата новина. Ала единственото, за което можеше да мисли, бе как не просто е сама, докато чака да научи дали брат ѝ има емболия, тумор или бог знае какъв ужас в мозъка си… ами между нея и съпруга ѝ се беше появило нещо ново – метафоричен слон в стаята, който нямаше да изчезне скоро.
Розов слон. Цветът за момиченца.
Или пък не. Може би беше бледосин.
– Мозъчната структура е напълно нормална…
Лекарят се впусна в дълга реч, пълна с медицински термини, която, за щастие, говореше нещо на Мани, ако се съдеше по кимането му. Ала двамата влюбени не обръщаха никакво внимание на всичко това и бе прекрасно да ги видиш така погълнати един от друг.
Поне докато сълзите на облекчение не се смесиха със сълзи на тъга и светът за Бет се разми.
Време бе да се извини и да се оттегли.
Измърморвайки, че трябва да се обади по телефона, тя изскочи в коридора. Отделението за образна диагностика се намираше в мазето на една от сградите на „Свети Франсис“, така че навън не се случваше абсолютно нищо – никакви пациенти за транспортиране, никакви колички с медицински консумативи, никакъв медицински персонал, тичащ напред-назад в обувки с меки подметки.
Уловила главата си в ръце, Бет се облегна на стената и бавно се плъзна надолу. Слава богу, че с Джон май всичко беше наред. Поне една част от семейството беше добре…
„Добре ме чуй и знай, че това е самата истина. Няма да те обслужа в периода ти на нужда. Никога.“
По дяволите, помисли си тя, докато разтъркваше очи. Сега трябваше да се прибере у дома и да се оправи с всичко това.
Малко по-късно излязоха и останалите и Бет се изправи, мъчейки се да изглежда единствено облекчена от резултатите на Джон.
Неврологът се взираше в един чек в ръцете си и клатеше глава.
– Исусе, Манело, да не си спечелил от тотото?
Нещо такова. Благодарение на инвестициите на Дариъс, дарение от петдесет хиляди долара за Неврологичното отделение беше нищо работа.
И като си помислиш само, че единственото, което бялата престилка трябваше да направи, бе да пъхне брат ѝ в пиукащата си машина за около половин час.