Бет отпусна глава на облегалката, въртейки памучната кърпичка в ръцете си.
– Но ако аз съм готова да поема риска, смятам, че той би трябвало да се съгласи. И между другото, не си мисли, че ми изложи аргументи за това, как се притеснява за здравето ми. Беше просто „няма да те обслужа“. Точка по въпроса.
Джон подсвирна тихичко.
– Така е. Определено не беше най-блестящият ни момент. – Бет погледна към брат си. – Толкова ви завиждам с Хекс. Така съвършено си пасвате.
– Ха! Да ни беше видяла преди една година. – Джон сви рамене. – Не вярвах, че ще се получи.
– Наистина ли?
– Ами да. Тя искаше да излиза и да се бие и аз уж нямах нищо против… докато изведнъж не ми просветна, че може да пострада. – Той вдигна ръка към челото си. – Здравата ме прецака в главата. Искам да кажа, че като мъж, твоята жена си е твоя по начин, който не мисля, че вие жените можете да разберете. Става ли дума за безопасността на Хекс, аз буквално не съм в състояние да контролирам емоциите си, мислите си, постъпките си. То е като психоза.
Когато Бет не отговори, брат ѝ я докосна по ръката, за да се увери, че го слуша.
– Доста ми прилича на това, което се случва с теб и Рот. Да, можеш да повтаряш как „става дума за дете“, но като се има предвид процентът на смъртност при жените? В очите му вероятно става дума за твоето оцеляване… и той избира него, пред какъвто и да било син или дъщеря.
Господи, това може и да я правеше истинска кучка, но изобщо не искаше да види нещата от неговата гледна точка. Особено изложени така разумно… при положение че мъжът ѝ наистина се чувстваше по този начин.
Все още беше прекалено наранена и ядосана.
– Окей, добре, може и така да е. Но нека ти задам един въпрос – ако някога Хекс поиска дете, ще ѝ го откажеш ли? – Когато Джон не каза нищо, тя продължи: – Виждаш ли? Няма да го направиш.
– Строго погледнато, не ти отговорих.
– По лицето ти се чете.
– Е, да, но за мен е лесно да го кажа, защото тя не иска дете. Може би ще мисля другояче, ако си промени мнението. Рисковете са сериозни и медицината не може да направи кой знае колко.
– Все още смятам, че тялото е мое, значи, и решението си е мое.
– Но ти си първата му грижа. Така че и той има право на глас.
– Правото на глас е едно. Кралското вето – нещо съвсем различно. – Бет отново поклати глава. – Освен това, ако ти можеш да обясниш с думи позицията на един обвързан мъж, значи, и той го може. Няма да му се размине само защото е крал. – Тя отново си припомни откъси от караницата и усети, че ѝ се повдига. – Неговото решение е да ме упои. Като някакво животно. Аз просто… не съм сигурна, че мога да го преглътна.
– Може би имаш нужда от почивка. Да отидеш някъде, докато вече не си толкова бясна. А след това се върни и го обсъдете.
Бет сложи ръка върху корема си и докато опипваше окръглеността, която се беше появила там, изведнъж се почувства адски глупава, задето просто си седеше и се тъпчеше със сладолед заедно с Лейла. Не беше по-близо до периода си на нужда, когато и да дойдеше той… ако изобщо настъпеше. Единственият резултат бяха отеснели панталони и разрив между нея и съпруга ѝ.
По думите на доктор Фил: Е, доволна ли си сега?
Страхотно, Фил. Направо върхът.
По дяволите, май трябваше да започне да гледа канала на Опра Уинфри – по него всяка сутрин вървяха повторения на доктор Фил. Той несъмнено бе посветил някое и друго предаване на двойки, които не бяха единодушни по въпроса дали да имат деца, или не.
– Защо не останеш в къщата на баща ни? – оформиха ръцете на Джон.
Бет се замисли за имението.
– Не. Не искам дори да мисля за къщата.
Като по даден знак в съзнанието ѝ изникнаха образи на тях двамата с Рот от онези най-ранни дни… особено споменът за първата им официална среща. Господи, тогава всичко бе толкова съвършено, бяха се влюбили толкова лесно. Рот я беше поканил в къщата и за първи и последен път във връзката им се беше появил изтупан в костюм. Седнали бяха на масата в трапезарията, а Фриц им прислужваше.
А после Рот ѝ бе казал, че има вкус на…
Бет простена и като улови главата си в ръце, опита да успокои дишането си. Не подейства. Умът ѝ сякаш страдаше от мозъчния еквивалент на аритмия – спомени от щастливото минало и тревоги от мрачното настояще се сливаха в една нестабилна, прескачаща бъркотия.
Единственото, за което бе напълно сигурна?