Джон беше прав. Все още не можеше да се прибере у дома – в мига, в който видеше Рот, щеше да избухне, а това нямаше да доведе доникъде.
Веднъж вече бяха водили този разговор. Повторението само още повече щеше да влоши всичко.
– Окей – чу се да казва. – Съгласна съм. Но първо трябва да хапна нещо.
– Дадено – отвърна Джон на езика на знаците.
10 Герой от научнофантастичния сериал „Стар Трек“; ролята се изпълнява от Джордж Такеи. – Бел. прев.
11 Най-труднотопимият метал в периодичната таблица. – Бел. прев.
12 Американски клиничен психолог и телевизионна фигура; става известен с рубриката си в шоуто на Опра Уинфри. – Бел. прев.
16
Докато приемаше физическите си очертания пред клиниката на расата, Рот усети Вишъс да се материализира до него… и се подразни, задето се нуждае от шибана бавачка. Но поне медицинските познания на Ви щяха да са му от полза.
– Петнайсет крачки право напред – обяви братът. – Четири крачки изчистен паваж точно пред теб. След това – земя, покрита със сняг.
Рот направи една огромна крачка и усети асфалта под стъпалата си. На следващата сняг посрещна подметката на тежкия му ботуш.
Тук не можеше да вземе Джордж със себе си. Слепотата не беше желана черта у един владетел във време на мир. Във време на война? Тя бе критична слабост… а нищо не издаваше липсата на зрение по-недвусмислено от куче водач.
Естествено, кучето замалко да получи апоплектичен удар, задето го оставиха вкъщи, но след като Бет му беше сърдита? Много ясно, че трябва да настрои и проклетото куче срещу себе си. Следваща спирка? Братството. Макар че тази банда дебелоглави копелета бяха прекалено упорити, за да бъдат отблъснати с нещо по-слабо от водородна бомба.
– Спри – каза Ви и Рот се закова на място, макар да изскърца със зъби. Все пак беше за предпочитане пред това, да се блъсне в стената.
Последва пауза, през която Ви въведе кода, който се променяше всяка сутрин, и миг по-късно двамата прекрачиха в неголямото фоайе, посрещнати от характерната антисептична миризма на болница – действително бяха на правилното място.
А Рот определено се чувстваше отвратително – гърдите го боляха, главата му туптеше, кожата му сякаш беше прекалено малка за костите му.
Несъмнен случай на задник-итис.
Вероятно – краен стадий.
– Добре дошли, господа – разнесе се металически женски глас… и дори през говорителя той бе изпълнен със страхопочитание. – Още сега изпращаме асансьора за вас.
– Благодаря – процеди Ви.
Да, братът мразеше Хавърс по ред причини. Също като Рот.
Като си помисли само колко сериозен им се бе сторил опитът на лечителя да го убие преди две години. Сега? В сравнение с Кор и шайката копелета, една бяла престилка с папийонка и очила с рогови рамки, който му е вдигнал мерника, беше детска игра.
По дяволите, да можеше да се върне във времето на баща си, когато хората уважаваха престола.
Разнесе се звук от отварянето на асансьор и Ви го докосна по ръката. Двамата влязоха заедно и след мек звън и затварянето на вратите, чувство, сякаш пропада, потвърди, че са поели към подземието.
Когато вратите отново се отвориха, Вишъс много дискретно го поведе напред: приближи се до него, така че двамата бяха рамо до рамо, и остана така. Отстрани несъмнено изглеждаше сякаш е просто бодигард, съпровождащ краля на расата.
А не заместител на очите му.
Внезапно шушукане, разнесло се в чакалнята, показа, че са навлезли в общите части. На регистратурата ги посрещнаха по същия наелектризиран начин – разнесе се тих писък, съпроводен от звука на бутнат назад стол, а после една жена каза:
– Господарю, насам, ако обичате.
Рот завъртя глава по посока на гласа и кимна.
– Благодаря, че успяхте да ни вместите.
– Разбира се, господарю. Рядка чест е за нас да ни удостоите с присъствието си…
Дрън, дрън, дрън.
Хубавото бе, че се озоваха в частта с болничните стаи почти моментално. А после трябваше просто да се чака. Не че щеше да е задълго. Готов бе да се обзаложи, че Хавърс ще си обуе маратонките на пожар, за да дотича час по-бързо до мястото, където ги бяха отвели.
Не че този женчо изобщо имаше маратонки.
– Ама във всички болници ли трябва да е пълно с картини на Моне?
– Предполагам, че плакатите са евтини.
– Това е истинска картина.
А, да – очевидно ги бяха отвели във ВИП апартамента.
– Напълно в стила на Хавърс – остава си клише, дори когато е в „Сотбис“.