Рот поклати глава. Би трябвало да се досети… нищо в репродуктивния цикъл на женските вампири не беше просто.
Тъпата му Скрайб Върджин. О, да – създай раса от живи същества… и докато го правиш, защо не ги обремениш с нещо особено гадно. Прекрасно.
Хавърс продължи, а столът изскърца, сякаш беше променил позата си:
– Облекчаването на жената по време на страданието ѝ е единственият метод, с който съм имал успех досега. Ще желаете ли комплект за вашата приятелка, господарю?
– Комплект в смисъл…
– За лечение на нуждата.
Рот си помисли за Бет, седнала в стаята с Лейла. Един господ знае от колко време продължаваше това… а най-лошото? Боеше се, че е подействало – беше му станал в присъствието на неговата шелан. Което, вярно, не беше нещо необичайно, с изключение на факта, че тогава се караха и сексът бе последното, за което мислеше.
Нищо чудно хормоните ѝ вече да се променяха.
Или това, или той беше параноик.
Което също беше възможно.
– Да – чу се да казва. – Ще желая.
Последва звук от писане.
– Ще ми трябва подписът на мъжа, който отговаря за нея – на нейния хелрен, баща или най-възрастния мъж в семейството ѝ. С такива наркотични вещества държа да съм сигурен как ще бъдат използвани… а и естествено, някой ще трябва да ѝ ги даде. Не само че периодът на нужда най-вероятно ще я изложи на риск, но нека си го кажем направо – когато става въпрос за тези неща, на жените не може да се разчита да мислят трезво.
По някаква причина Рот си спомни как Пейн го обвинява в мизогиния.
Ето че поне в това отношение Хавърс го беше надминал…
По дяволите, как щеше да разпише каквото и да било? У дома, на бюрото, Сакстън винаги запълваше реда за подпис с няколко…
– Аз ще се подпиша – рязко се намеси Ви. – А моята шелан, която е лекар също като теб, ще се погрижи за останалото.
– Вие сте обвързан? – изломоти лечителят. Сякаш беше по-вероятно върху клиниката му да се стовари метеор. – Искам да кажа…
– Дай ми листа – настоя Вишъс. – И химикалката си.
Нови звуци от писане и още по-неловка тишина. А после шумолене, сякаш Хавърс прибираше нещо в папка, преди да попита:
– Колко тежи?
– Не знам – отвърна Рот.
– Искате ли да прегледам въпросната жена, господарю? Може да заповяда, когато ѝ е удобно, или пък да я посетя у дома ѝ…
– Шейсет и два килограма – намеси се Ви. – И стига толкова приказки. Дай ни лекарствата и да се махаме от тук.
Хавърс излезе от стаята, като буквално се препъваше от бързане, а Рот се облегна назад, докато главата му не опря в стената, която дори не си бе дал сметка, че е зад него.
– Искаш ли да ми кажеш какво, по дяволите, става? – изплю думите Ви. – Защото в момента си правя цял куп прибързани заключения, а нито ти, нито аз се нуждаем от това… при положение че можеш просто да ми отговориш на шибания въпрос.
– Бет прекарва доста време с Лейла.
– Защото иска…
– Дете.
В носа на Рот отново нахлу дъх на турски тютюн – Ви трябва да бе всмукнал особено дълбоко.
– А ти си напълно сигурен, че не искаш дете?
– Никога. Как ти звучи „никога“?
– Напълно те разбирам. – По шума от тежки стъпки Рот разбра, че братът крачи напред-назад из стаята… и му завидя за тази свобода. – Не че не уважавам Зи и неговата малка атомна бомба. Благодарение на двете жени в живота му той изглежда почти нормален… което си е истинско чудо. Така че – браво на него. Но това определено не е за мен. Слава богу, че и Джейн мисли по същия начин.
– Аха. Слава богу.
– Но Бет не е в същия влак?
– Не. Не е дори на същата гара, в същия град или в същата част на която и да е страна, в която живее твоята метафора.
Рот потърка чело. От една страна, беше страхотно, че някой разбира нежеланието му да има деца – така не чувстваше толкова силно, че постъпва неправилно или проявява жестокост към Бет. От друга страна, единомислието на Вишъс и Джейн? Не че ти се иска с брат ти да се случва нещо гадно. Ни най-малко. Обаче, дяволите да го вземат, ако нещата при него стояха както при Ви, направо щеше да си пее.
Докато чакаха Хавърс да се върне с нокаутиращите капки, а Ви крачеше напред-назад и пушеше, Рот, незнайно защо, се замисли за родителите си.
Спомените му за тях бяха като от илюстрация на Норман Рокуел… е, на фона на средновековен замък и с надписи на Древния език. Но иначе – да, те двамата имаха съвършена връзка. Никакви спорове, никакъв гняв, единствено обич.