Въпреки опасността за нея, и двамата се бяха молили за зачеване… и то не само за наследник на трона, а рожба, която да отгледат с любов.
Рот коленичи пред своята шелан и мислите му се върнаха към първия път, когато го бе направил. Прав бе да се обвърже с тази жена и още по-прав – да постави сърцето и душата си в нежните ѝ длани.
Единствено на нея можеше да има доверие.
– Ана, бъди откровена с мен. – Вдигна ръка да докосне лицето ѝ… и веднага я отдръпна. – Студено ти е!
– Ни най-малко. – Ана го бутна лекичко, остави гребена и се изправи. – Облечена съм в червеното кадифе, което толкова обичаш. Как може да ми е студено?
За миг Рот почти забрави притесненията си. Тя бе същинско видение, обгърната в този тъмен, наситен цвят; златната нишка в корсажа улавяше светлината от огъня. Грееха и рубините ѝ – тази вечер носеше пълния комплект, скъпоценни камъни проблясваха в ушите и около шията ѝ, по пръстите и около китките ѝ.
И все пак, колкото и лъчезарна да бе хубостта ѝ, нещо не беше както трябва.
– Изправи се, хелрен мой – каза тя. – И нека се присъединим към празненството, където всички те очакват.
– Могат да почакат още малко. – Рот нямаше никакво намерение да отстъпи. – Ана, говори с мен. Какво не е наред?
– Прекомерно се безпокоиш.
– Прокърви ли? – попита той с напрегнат глас. Което би означавало, че в тялото ѝ не расте нов живот.
Тя положи изящна ръка върху корема си.
– Не съм. И се чувствам… съвсем добре. Наистина.
Рот присви очи. Разбира се, имаше и друго, което би могло да ѝ тежи.
– Да не би някой да се е държал жестоко с теб?
– Никога.
Тук вече наистина лъжеше.
– Ана, наистина ли мислиш, че може да се случи нещо, без аз да узная за него? Прекрасно си давам сметка какво се случва в двора.
– Не се главоболи заради тези слабоумници. Аз не го правя.
Възхищаваше се на нейната издръжливост. Но храбростта ѝ не беше нужна – ако само можеше да открие кой я измъчва, щеше да се погрижи за това.
– Вярвам, че отново трябва да направя изявление относно слуховете.
– Недей да казваш нищо, обич моя. Станалото – станало. Не можеш да го върнеш назад. Да се опиташ да заглушиш всеки упрек и всяка забележка към мен, ще доведе до празен двор.
Всичко бе започнало в онази нощ, когато му я доведоха. Той не бе спазил правилата на протокола и въпреки че желанията на краля бяха закон за расата, имаше и такива, които не одобряваха много неща: това, че не я бе съблякъл. Че ѝ бе подарил комплекта рубини и пръстена на кралицата… а след това сам бе извършил обвързването. Че незабавно я бе настанил тук, в личните си покои.
Публичната церемония, на която се бе съгласил, изобщо не бе успяла да уталожи недоволството на злодумците. И дори година по-късно, те все още не бяха приели неговата шелан. Никога не бяха груби с нея в негово присъствие, разбира се… а Ана не искаше да му каже и дума за онова, което се случваше зад гърба му.
Ала той твърде добре познаваше миризмата на тревогата и депресията ѝ.
Истината бе, че отношението на двора към неговата възлюбена го изпълваше с ярост до степен на насилие… и създаваше пропаст между него и всички, които го заобикаляха. Струваше му се, че не може да има доверие на никого. Дори Братството, воините, които би трябвало да бъдат личната му охрана и в които би трябвало да вярва безрезервно – дори и тях подозираше.
Ана бе всичко, което имаше.
Тя се приведе към него и улови лицето му между дланите си.
– Рот, обич моя. – Долепи устни до неговите. – Да вървим на празника.
Той я хвана над лактите. Очите ѝ бяха езерца, в които на драго сърце би потънал завинаги; единственият ужас, който познаваше на този свят, бе един ден да му ги отнемат, да не може повече да се взира в тях.
– Не го мисли – помоли го тя. – Нищо няма да ми се случи – нито сега, нито когато и да било.
Рот я привлече към себе си и положи глава върху утробата ѝ. Докато тя прокарваше пръсти през косата му, той се загледа в тоалетната ѝ масичка. Четки, гребени, квадратни купи с багрила за устните и очите ѝ, чаша чай до чайника, късче хляб, от което бе хапнала малко.