Толкова прозаични неща, но това, че тя ги бе събрала, докосвала, използвала, ги бе издигнало, направило ги бе неимоверно ценни. Ана бе алхимията, която превръщаше всичко – дори самия него – в злато.
– Рот, трябва да вървим.
– Ала аз не искам. Тук – ето къде искам да бъда.
– Но дворът те чака.
Рот каза нещо – надяваше се, че диплите кадифе го заглушиха, но ако се съдеше по мекия ѝ смях, едва ли беше така.
Ала тя имаше право. Твърде много бяха онези, които го очакваха.
Проклети да бяха до един.
Изправи се на крака и ѝ предложи ръката си. Ана пъхна своята в сгъвката на лакътя му и той я изведе от стаята и покрай дворцовите стражи. След това поеха по извитото стълбище, а звуците от събралата се аристокрация постепенно се усилваха.
Когато наближиха голямата зала, Ана се притисна в него и той изду гърди и сякаш стана още по-висок от това, че тя разчиташе на него. За разлика от толкова много от жените в двора, които горяха от желание да бъдат зависими, неговата Ана винаги се държеше с такова гордо достойнство, че когато понякога се нуждаеше от неговата сила, то бе истински дар за най-мъжествената част от съществото му.
Нищо друго не го караше да усеща по-остро мъжката си същност.
Когато какофонията стана толкова силна, че заглуши звука от стъпките им, той се приведе и прошепна в ухото ѝ:
– Няма да стоим дълго.
– Рот, трябва да се насладиш на…
– Теб – каза той, докато наближаваха последния ъгъл. – Ето на какво трябва да се насладя.
Прелестна руменина изби по бузите ѝ и Рот се засмя… и установи, че с пламенно нетърпение очаква да останат насаме.
Свиха зад ъгъла и се озоваха пред двукрила врата, предназначена единствено за тях. Щом ги видяха, двамата воини от Братството, които стояха на пост, пристъпиха напред, за да ги поздравят както повеляваха правилата.
Прескъпа Скрайб Върджин, как само ненавиждаше тези събирания на аристокрацията.
Фанфари оповестиха пристигането им, вратата се отвори и сред стотиците гости се възцари тишина; пъстрите одежди и искрящите бижута на събралите се в залата си съперничеха с изрисувания таван над сложните им прически и с мозаечния под под копринените им обувки.
Имаше време, докато баща му все още беше жив, когато гледката на огромната зала и труфилата на аристокрацията изпълваше Рот със страхопочитание. Ала сега? Въпреки че залата бе с размерите на ловно поле, а двете огнища бяха големи колкото къщата на някой обикновен поданик, той не хранеше никакви илюзии за величие и чест.
Трети член на Братството оповести с гръмовен глас:
– Техни кралски височества, Рот, син на Рот, владетел на всичко във и извън земите на расата, и кралица Ана, обичана кръвна дъщеря на Трист, син на Трист.
В миг избухнаха задължителните аплодисменти и отекнаха между стените, ръкопляскането на всеки един беше удавено в това на другите. А после бе време за кралския отговор. Според традицията кралят никога не биваше да свежда глава пред никое живо същество, така че кралицата бе тази, която трябваше да благодари на събралите се с реверанс.
Неговата Ана го направи с изящество и самоувереност, които нямаха равни на себе си.
След това бе ред на събралите се да засвидетелстват верността си – мъжете с поклони, а жените с реверанси.
А когато общите формалности най-сетне приключиха, Рот трябваше да отиде до редицата със своите придворни и да ги поздрави един по един.
Докато крачеше към тях, той не можеше да си спомни дори какъв празник е днес, коя страница от календара, коя фаза на луната или пък смяна на сезона честваха. Глимерата си измисляше безброй поводи за събирания, повечето от които изглеждаха напълно безсмислени, като се имаше предвид, че на всички от тях присъстваха едни и същи гости.
Разбира се, дрехите винаги бяха различни. Както и бижутата на жените.
А междувременно, докато за събраното тук множество се приготвяха изискани ястия, които те едва докосваха, докато с всеки дъх се разменяха обиди и злостни забележки, имаше толкова много действително важни неща за вършене: обикновените поданици страдаха от ударилата ги наскоро суша; светът на хората все повече ги притискаше; набезите на Обществото на лесърите зачестяваха. Ала аристократите не се безпокояха за подобни неща – защото в техните очи тези проблеми засягаха единствено „безименното, безличното простолюдие“.