Противно на най-основните закони на оцеляването, глимерата не виждаше особена полза от население, което отглеждаше храната, която те консумираха, строеше сградите, в които те живееха, и шиеше дрехите, с които те се обличаха…
– Хайде, обич моя – прошепна Ана. – Да идем да ги поздравим.
Я виж ти, явно беше спрял, без да си даде сметка.
Рот отново закрачи напред и погледът му се спря върху Енох, който (както винаги) бе пръв в редицата с облечени в сиво мъже.
– Моите почитания, Ваше Величество – каза благородникът с тон, сякаш бе церемониалмайстор. – И на вас, кралице моя.
– Енох. – Рот плъзна поглед по редицата придворни. Дванайсетимата мъже бяха подредени според мястото си в йерархията, така че последният едва бе преминал през преобразяването си, син на семейство с много благородна кръв и ограничени възможности. – Как си.
Не че го беше грижа. Далеч повече се интересуваше кой от тях бе разстроил неговата възлюбена. Несъмнено бе един от тях, а може би и всичките – тя нямаше свои лични прислужнички, така че тези мъже бяха единствените в двора, с които имаше някакъв контакт.
Какво бе казано? Кой го бе казал?
С немалка доза агресия Рот продължи напред, поздравявайки всеки един, както повеляваше етикецията. Тази отколешна традиция – да ги поздрави лично, един по един, пред очите на всички събрали се – бе признание и потвърждение на положението на съветниците в двора, доказателство за тяхната значимост.
Спомняше си как баща му прави съвсем същото. Само че той като че ли действително ценеше отношенията със своите придворни.
В тази нощ, повече от всеки друг път, синът му изобщо не беше като него.
Кой беше…
В първия миг си помисли, че неговата възлюбена се бе препънала и се нуждае от повече от силата му. Уви, не опората си бе изгубила тя за миг. А равновесието…
Напълно.
Усещането, че го дърпат за ръката, го накара да обърне глава тъкмо навреме, за да види как то се случва пред очите му – да види как неговата шелан се олюлява и полита назад.
С вик той протегна ръце, за да я улови, ала не бе достатъчно бърз.
Докато тълпата ахваше като един, Ана падна на пода, вдигнала невиждащи очи към него, изражението ѝ – празно като огледало, пред което не стои никой, кожата ѝ – още по-бледа, отколкото в покоите им.
– Ана! – изкрещя Рот, докато се свличаше до нея. – Ана…!
18
Сола се събуди изведнъж и рязко вдигна глава от студения циментов под, на който лежеше, тялото ѝ беше неестествено изпънато. Обърна се по корем и мозъкът ѝ трескаво се зае да прецени къде се намира: килия с три солидни стени и една с решетки; без отопление, без прозорец, с вградено осветление високо над нея и тоалетна чиния от неръждаема стомана.
Доколкото можеше да види – никакви съкилийници, нито охрана.
След това бе ред да провери тялото си: главата ѝ се пръскаше от болка – както в тила, така и отпред, ала това бе нищо в сравнение със случващото се в бедрото ѝ. Копелето с тъмния родилен белег, закриващ половината му лице, я беше прострелял около петнайсет сантиметра над коляното… фактът, че бе в състояние да повдигне подбедрицата си от земята, говореше, че не е улучил костта, но болката си оставаше страхотна – изгарящо усещане, съчетано с туптене, от които ѝ се повдигаше.
Тишина.
В другия край на стаята от стената срещу нея висяха окови; халките за китките в края им бяха недвусмислено обещание за ужас.
Е, халките и петната между тях и по пода отдолу.
Не се виждаха охранителни камери. Но пък Бенлоис си беше потаен – може би използваше камерата на телефона си, за да запише своята версия на домашни видеоклипове.
Без никаква представа с колко време разполага, Сола се изправи…
– Мамка му.
Да стъпи на десния си крак, бе, като да вземе нагорещен ръжен и да го забие в раната си. А после да го завърти.
Нека опитаме да го избегнем, става ли?
Погледна към тоалетната, която се намираше на поне метър и половина оттам, и отново изруга. Този неин крак щеше да е ужасна тактическа спънка – трудно ѝ беше да върви, без да го влачи, а това щеше не само да я забави, но и да вдигне шум.
Мъчейки се да сведе шума до минимум, тя се добра до тоалетната и я използва, но не пусна водата, след което се върна там, където бе дошла на себе си. Не виждаше смисъл да опитва здравината на решетките, нито да проверява дали вратата е заключена.